Читать «Инстинкт на убиец» онлайн - страница 113

— Какво?

— Ами не е нужно да ходиш на курс, за да видиш, че Дъфи повтаря всичките й движения. Тя взима решенията, а не Дъфи.

— Мислиш ли, че спи с него?

— В никакъв случай. Сигурен съм.

— Виждал съм и по-странни двойки. Тази вечеря не върви добре.

— Да, разиграват ни — съгласих се. — Жената променя всичко, дявол да я вземе. Бях закачил Дъфи на въдицата, преди тя да се появи.

— Мислиш ли, че тя предпочита друг от кандидатите?

— Убеден съм само в едно — не слуша какво говоря и не ми обръща нула внимание.

— Кимна няколко пъти, докато ти говореше.

— Жените правят така. Кимат, за да покажат, че слушат, но това не означава нищо.

— Прав си. Дали не е време да блъфираме? — попита Летаски.

— Не — отговорих бързо. — Лорна не е наш човек. Ако станем от масата, сделката веднага ще отлети към „Хитачи“ или някой друг.

— „Еървю системс“.

Вратата на тоалетната се отвори и Дъфи влезе.

— Оставяме те на спокойствие — казах му и отидох до мивката.

В края на вечерята бяхме говорили за всичко друго, освен за дисплеите. Бяхме изпили три бутилки „Поле“ и Лорна си прекара чудесно. Проклинах безмълвно и нея, и неподвижното й лице.

Пожелахме им лека нощ, качих се в колата и бързо включих мобифона. Имах шест съобщения.

Гласът на Кейт звучеше уплашено и измъчено.

— Джейсън, кървя.

Изстинах.

Следващите четири съобщения бяха също от нея. Звучеше все по-отчаяно. Каза ми, че имало много кръв и се нуждаела от помощ.

— Къде си? — попита тя. — Ще ми звъннеш ли? Моля те.

Шестото съобщение бе от мъж. Чух гласа на Кърт.

— Джейсън, аз съм с Кейт в спешното отделение на детската болница. Току-що я докарах тук. Звънни ми на мобифона. Или ела тук. Веднага.

41.

Втурнах се в спешното отделение, Кърт седеше в чакалнята с каменно лице.

— Къде е Кейт? — извиках.

— В отделението — посочи той към вратата. — Добре е, но загуби доста кръв.

Вечерята натежа в стомаха ми. Замайването от виното се замени от страх.

— Загубихме ли бебето? — попитах уплашено.

Кърт поклати глава.

— Говори със сестрата, но мисля, че няма проблеми.

— Слава богу.

Кърт ме изгледа убийствено.

— Защо, по дяволите, не й каза къде си?

— Аз… — замънках засрамено.

Какво можех да кажа? Че не знаех името на ресторанта? Ама че оправдание.

— Кейт знае номера на мобифона ми.

— Да, ама го беше изключил. Жена ти е бременна, за бога! Излизаш на вечеря и си изключваш телефона, защото не искаш да провалиш сделката си! Това е гнусно, човече — поклати глава той.

Обзеха ме противоречиви чувства. Благодарност — задето бе довел Кейт в болницата. Гняв — заради възмущението му — кога пък бе станал такъв праведник? Страхотна вина. Облекчение, че Кейт бе добре и не бяхме загубили бебето.

— Трябваше да го изключа — оправдах се.

— Имаш късмет, че бях там.

— Кейт ли ти се обади?

— Аз звъннах у вас. И добре, че го направих.

— Господин Стедман? — попита една сестра, като се приближи към Кърт.

Сестрата имаше ясносини очи и сребриста коса. Изглеждаше на около петдесет и пет и излъчваше авторитет.

— Жена ви е добре. Преляхме й изгубеното количество кръв.

— Аз съм съпругът — намесих се.