Читать «Изчакване» онлайн - страница 2

— Петстотин метра… четиристотин метра…

Когато грохотът на изригващите пламъци стана непоносимо силен и всички очакваха, че корабът ще се разпадне на парчета, изведнъж всичко затихна.

— Приземяването мина отлично! — каза командирът.

Като чуха гласа му, космонавтите скочиха на крака:

— Нека аз да сляза първи!

— Не, аз! — викаха те един през друг.

Всекиму се искаше да се прослави с това, че е направил първата стъпка на новата планета. Капитанът едва успя да ги укроти:

— Не забравяйте за какво сме дошли. Нима е толкова важно кой ще стъпи пръв на планетата? Важното е, че човечеството започна да завладява Космоса и че е достигнало чак до тази планета. При такова постижение не е важно кой от вас първи ще стъпи на планетата, макар че трябва да решим и това. Аз мисля да направим така: щом ви дам знак, всички едновременно ща слезете от кораба. Ако някой при тази команда изостане, аз ще запиша името му в бордовия дневник на кораба като космонавт, неизпълнил заповедта на командира.

Лицата на космонавтите почервеняха от вълнение.

— А сега проверете дали всичко е готово за излизане. Тъй като съставът на атмосферата е благоприятен, не е необходимо да слагате скафандри. Но всеки да вземе със себе си пушка с наркотизиращи патрони, за всеки случай.

Люкът на космическия кораб тихо се отвори. На около метър под тях беше повърхността на планетата. Всички скочиха едновременно на меката зелена трева, която ги прие като чакани гости. Цялото поле, което на места имаше плавни издатини, чак до хоризонта, бе покрито с такава трева. Някои от космонавтите скачаха на воля, други се търкаляха по тревата, а трети неволно крещяха с пълен глас. Всеки по своему преживяваше изблиците на силната радост. Командирът ги погледа известно време с присвити очи и обмисляйки плана за действие, нареди:

— Сега ще отидем на отсрещния хълм и там ще забием нашия флаг.

Донесоха от ракетата голямо знаме и наредени в колона по един се отправиха към хълма.

— Хубаво е тук! — говореха помежду си космонавтите.

Когато стигнаха хълма, избраха удобно място, забиха в земята железен пилон и бавно издигнаха знамето. В тишината се чуваше само бръмченето на кинокамерата. Отсега нататък тук щеше да се вее зеленото знаме на Общата конфедерация на Земята, пренесено през огромното космическо пространство, като символ на неспирния възход на човечеството. В очите им проблеснаха сълзи и те дълго не можеха да откъснат поглед от знамето, което лекият галещ вятър вееше.

В този момент се чу странен звук.

— Какво става? — сепнаха се членовете на екипажа и тутакси се хванаха за оръжието.

— Чакайте! Да не се стреля! — каза със спокоен глас командирът. — Струва ми се, че няма нищо опасно.

Наистина нямаше никакви признаци за опасност. Около тях, съвсем незабелязано, се бяха събрали няколко души. Не, това не бяха хора, това бяха по-скоро животни, напомнящи катерици. Имаха дебели опашки, а телата им бяха покрити с мека козина. Израженията на лицата им изглеждаха доброжелателни и интелигентни.