Читать «Източният въпрос лежи на плещите на българския народ» онлайн

При прагът на едно близко бъдеще, което, види се, ще да настане после проливанието цели реки човеческа кръв и при началото на което, може би, ще да запустеят големи пространства от нашето прекрасно отечество, окото на съвременния човек се запира пред един вопрос, който, ако и периодически, но се повече и повече възбужда интерес в днешния политически свят. Тоя вопрос е така несправедливо нареченият Возточни вопрос, който е ближен за назе дотолкова, доколкото е ближна и ризата до гърба ни. Ако е това така, то да запреме и ние своето внимание на него и да видиме каква роля е отредила съдбата да играе нашият народ при разсичанието на тоя гордиев възел.

От онова време, откогато силата на турския деспотизъм захвана вече да пада в Европа и когато здравият разум се убеди, че „болният човек“ тряба да промени климата си, т.е. да отиде просто там, дето се е начнало неговото детинство, и досега тоя вопрос е преминал през такова множество разнообразни фази, които ние сме не в състояние даже и да преброиме. Возточният вопрос най-напред е бил притежание на Русия (оттука той носи и своето название возточни), после се е решавал между нея и Наполеона I, а най-после, след Кримската война, стана достояние на сичките почти европейски сили. Оттогава насам, както и по-напред, картата на Балканския полуостров се е делила ту между едни, ту между други държави; а народонаселението или, по-право да кажем, раята в Европейска Турция се е считала просто като стока, която секи би имал право да експлоатира. В онова време ни на една дипломатическа глава не е преминавало през ума, че по полетата и по горите на тоя „европейски Кашмир“ живее такова многочислено племе, което има своя история, свой характер и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие и за политически живот и което рано или късно ще да изяви своето съществование и ще да потърси своята изгубена и потъпкана свобода. Разбира се, че, от една страна, събитията, които станаха както в живота на Европа, така и в живота на „болния човек“ и които, с освобождението на Сърбия, на Гърция и на Румъния, орязаха донейде крилата на пренесеното някога си из Азия и Европа зло, от друга страна, историческата и етнографическата наука в XIX век, която не независимо от тие събития се не забави да обърне праведно и сериозно внимание на многочисления славянски елемент в Турция — сичкото това има такова благотворно влияние на нашия народ, щото той излезе из своето полумъртво състояние, огледа се около себе си, видя в какво низко и отвратително положение се намира и захвана тихо и енергически да работи за своето освобождение, тихо и енергически да приготовлява своето бъдеще. Европа с удивление забележи това ново явление на Балканския полуостров, а оная нейна част политици, етнографи и журналисти, които не виждаха никакви причини да плачат над гроба на Турция, с любов и съчувствие се заловиха да излагат своите програми и трактати за правилното и за рационалното решение на возточния вопрос. Руският „панславизъм“, който произхождаше, разбира се, из едно просто състрадание от страната на руския народ към неговите угнетени едноплеменници и който е възбуждал, за съжаление, и днес даже възбужда постоянни страхове във въображението на дипломатите, престана вече да плаши здравия разум. Возточният вопрос влезе в нова фаза. От въпрос за раздиранието Османовата фереджа той стана вопрос за еманципиранието славянските племена с такава само резерва от дипломатическо благоразумие, щото ни една от европейските държави да се не меша във вътрешните дела на Турция. И така, съдбата на Балканския полуостров се остави сама на себе си, а смъртта на „болния човек“ — в ръцете на поробените и на полуубиените от него славянски племена.