Читать «Изпусната дума» онлайн

Елин Пелин

Изпусната дума

Доктор Харалампи, така го наричаха всички, както всяка вечер, игра до късно на карти с вечната си компания, прибра се в два часа през нощта и спа до десет сутринта.

Той се излежава дълго в кревата, стана бавно, облече сутришното си кадифено палто, влезе в кабинета си и седна да прегледа вестниците, които слугинята му оставяше все на едно и също място.

Доктор Харалампи беше отдавна надхвърлил петдесетте години и се приближаваше към шестдесетата, макар, че не бързаше, както той обичаше да се изразява. В последните десетина години неговият живот течеше по равна плоскост, ръководен от установените привички, като на всеки стар ерген. От баща си наследи добро състояние и особени грижи за живота нямаше. Имаше кабинет, имаше и надпис пред вратата от кой до кой час приема, но клиенти нямаше и не се стараеше да има. Медицинската наука вече не го интересуваше. Болните го отвращаваха и той предпочиташе да не ги вижда. Затова и не стоеше много в къщи, а когато беше там, поръчваше на слугинята да казва, че го няма.

Доктор Харалампи се грижеше много старателно за външността си. Носеше хубави костюми, сменяваше ги често и имаше особена слабост към вратовръзките. Това беше у него мания. В гардероба му стояха стотици вратовръзки, коя от коя по-оригинална. Денят прекарваше малко в къщи, малко в клуба. Вечеряше в един и същ ресторант, с една и съща компания, в която имаше и знаменитости. Те хвърляха от своята слава светлина върху кръглата маса, на която се хранеха, и я правеха популярна. След вечеря докторът отиваше в познати семейства, дето до късно играеше на карти.

Живот равен, еднообразен, лишен от красота, от темп, но затова спокоен.

Още неразгърнал вестниците, влезе слугинята.

— Господин докторе, една жена иска да ви види.

— Каква жена? — повдигна глава докторът. — Защо не каза, че ме няма?

— Много настоява да ви види. От сутринта стои пред вратата.

— Добре, нека дойде — рече докторът незаинтересовано.

След малко вратата се отвори полека и вътре се вмъкна тихо, страхливо една жена, бедно, жалко, окълцано същество, с черни очила, безцветна коса и жълтеникаво, износено палто. Тя носеше в ръка голям букет от червени и бели карамфили и като влезе, застана нерешително пред вратата. Ръката с карамфилите трепереше, а мършавото и лице се изкриви в някаква страшна и виновна усмивка.

— Какво има? — каза студено докторът.

— Извинете, може би съм дошла много рано — пробъбра жената и по лицето и се появи пак тая виновна усмивка.

— Седнете — каза докторът и посочи стола.

Тя седна гузно на самия крайчец на стола. Черните и очила бяха устремени право към доктора, а карамфилите в ръката и трепереха, като че ги люлееше вятър.

— Болна ли сте? Кажете, какво ви е? — попита докторът, който забележи смушението и.

— Извинете, господин докторе — каза жената. — Не съм болна. Днес ви е имен ден и аз дойдох да ви честитя и поднеса тоя скромен букет.

Тя стана като автомат и подаде букета.

Докторът беше съвсем забравил, че днес му е имен ден, и това странно напомняне възбуди в душата му смях. Той пое букета с малък поклон и каза: