Читать «Изпросила» онлайн - страница 2

Петрунините очи се насълзиха.

— Защо плачеш?

— Пусто тегло наше! Боже! — изпъшка тя горестно. — Жених се уж свят да видя и аз… И деца още. Защо ни бяха. А сега ме пък праща при Чардашевски!

Пенчо пламна. Жена му пръв път говореше така… Тия думи бяха един тежък укор, който устрели зле неговото самолюбие, и така вече разранено от постоянни унижения и несполуки особено на последно време… А това Петрунино натякване го накара да кипне и да излезе извън себе си. Той загълча, завика, закара се. Не, тя му донесе нещастия, откак я взе! Да не бе се женил, той сега би си накривил феса, но тя го улови в мрежата си, народи му деца, тури му букаи на шията и ръцете… и сега още се надига, не приема да се моли! — князовска дъщеря! Тя, фудулът, не помни, че му дойде от майка си с една дрипава рокля само!… Да не би се улучил той глупав, слугиня щеше да бъде някъде!…

Колкото повече викаше, повече се разяряваше. Всяка гневна дума докарваше друга, по-гневна, укорът — укор, оскърблението — оскърбление. В негодуванието си той хвана да гледа на жена си не само като на виновница на неговото нещастие в живота, но и като душманка, като зложелателка. Тя му отнемаше едничката сполука. Тя можеше и не щеше. Колебанието й го ожесточаваше, упорството й го възмущаваше. Той не искаше да погледне в душата й, да разбере деликатното чувство, което пораждаше тая нерешителност. Не, той не можеше да разбере това. За да можеше, трябваше да я люби, нея, Петруна, към която равнодушието отдавна бе заместило всяка привързаност и уважение. Да, ревнивостта оставяше, това чувство преживява любовта; но той сега нямаше време да се занимава с него, той го задушваше в гърдите си като една непотребна тревога; той не искаше да мисли, той примижаваше пред всичко, само едно видеше: службата!

Службата!

Животът!

Възкресението!

— Ще ида! — каза Петруна с нервно треперене по устните и мина в другата стая.

* * *

Додето Петруна се обличаше пред малкото огледало — тя си туряше премяната, — главата й бръмчеше от рояци мисли, шумливи и бесни; тя нетърпеливо втъкаше карфиците в черната си, богата, изящно навита на тила коса, за да закрепи малката си евтина кафява шапка с черни изкуствени теменужки и две крилца на върха. Идеха й на ума разни истории и разговори, що бе слушала от приятелки и които имаха жива свръзка с постъпки като нейната, вършени от други жени. За Чардашевски бе чувала, че е развратник. Тя се боеше от него, но сега реши да иде. Да, ще иде, и за услуга — услуга… ако потрябва! Всичко!… Като си обуваше с мъка новите ботинки, тя си припомняше сума още слухове, на които дотогава не бе давала внимание! Тя даже си науми думите на Кандиловица — устатата Кандиловица — „морето много гемии преброждат, но дири не остават…“ Тя каза това с лукава усмивка за Койчовица… А Койчови живеят сега охолно: мъжът е подначалник, жена му си носи от ново по-ново. Добруват… После мислите й минаха на Пенча. Как й се стори той сега противен! Тя го жалеше досега, сега — ох, сега страшно е разярена на него. Такова тегло се е търпяло! Все оскудии, немотия, грижи и горчивини, и все навъсено лице, и все неспособен да намери работа. А сега такива червиви думи!… О, как е тя сега разярена на него! Тя скъса две копчета на ботинките си, като ги закопчаваше, уби си ухото, като си туряше с разтреперани ръце обиците с фалшивия маргар, тя усети, че се клати като пияна… Да тя ще отиде при Чардашевски, това се не тегли, тя ще стори всичко!… Този е крив! „Ако ти е драга, не я пущай през прага!“ — избъбла със зъбите си тя. Като хвърли последен поглед на огледалото си, тя се видя съвсем изменена: руменият цвят беше заместен от бледавост. Тя се хареса.