Читать «Изгубена игла (Арабска приказка)» онлайн

Николай Райнов

Изгубена игла

Арабска приказка

Живеел едно време в града Хоросан керванжията Назим. Той имал пет камили — високи и силни, които много обичал. Но най-много се гордеел с една от своите камили, наречена Нар. За нея той платил петдесет жълтици, когато била още съвсем млада; платил толкова, колкото за всичките й четири другарки заедно.

Нар била водачка на кервана. Тя вървяла начело на останалите камили, била по-силна от тях и по-висока с цяла глава. Мека, светлосива козина, като нежен пух, покривала нейната голяма глава и кривата й яка шия, по която Назим се изкачвал на високия й стръмен гръб, дето сядал между две пухови възглавници. Петдесет звънчета и още толкова пъстри висулки от разноцветни конци и блестящи мъниста украсявали темето, късите уши и дългата муцуна на гордата Нар.

Керванският звънец от кована мед, приличен на прорязан багдадски пъпеш, висял на шията на Нар, окачен на широк, обшит с бисер ремък. В звънеца вместо език имало магарешко бедро, което Назим намерил веднъж в пустинята.

С всички свои украшения и накити Нар била хубавица и щастливият Назим не можел да й се налюбува, смятайки я като дар от съдбата за своите добродетели.

Веднъж, когато слънцето се скрило и вечерната прохлада се спуснала над земята, Назим натоварил своите камили с тежки сандъци със скъпоценна свила и кадифе, помолил се и като седнал между меките гърбици на Нар, впуснал се с кервана си по дългия път на пустинята.

Цяла нощ яздил Назим по безлюдната, тиха пустиня. Светли звезди блестели по тъмносиньото небесно кубе и посочвали далечния път. Магарешкото бедро при всяка крачка на кервана изтръгвало от звънеца със своята костена топка глухите силни звуци: „буууум! бооом!“ Тия звуци, вълнувайки се равномерно в тихия нощен въздух, отлитали далеко-далеко и изчезвали в зеещото пространство на пустинята. А мълчаливите камили като че ли се разговаряли чрез тия звуци с нямата величествена пустиня.

Нощта преваляла. Денят се приближавал. Звездите започнали да бледнеят и да гаснат една след друга. Малките облачета на изток се покрили със златожълта руменина. Назим си поразтрил очите, прозял се лениво, попротегнал се и като погледнал напред, забелязал с радост далече къщата за отпочивка и сиво-зелените клончета на маслините около нея.

— Ооо! — весело се провикнал той, ободрявайки уморените камили.

Нар разбрала своя стопанин. Нейните жилести, криви крака закрачили по-нашироко и звънецът задрънкал по-често. Но изведнъж камилите се спрели и звънецът утихнал.

Учуденият Назим се поповдигнал и видял пред Нар една стара прегърбена баба.

— Ей ти, бабо, защо ми спря кервана? Махай се оттам! — извикал сърдито Назим от своето високо място, като цар от своя престол.

— О, керванджи Назиме — рекла бабата, — накарай своята Нар да коленичи, па слез на земята, та потърси иглата ми. Изтървах я в пясъка и не мога да я намеря. Ти си млад: очите ти още не са отслабнали под тежината на годините. Намери на баба единствената й иглица.

— Какво? За твоята нищо и никаква игла да карам своята Нар, като планина голяма, да коленичи? — извикал Назим.