Читать «Избрано в два тома. Том първи. Повести» онлайн - страница 6

„И аз помислих в тази минута, че майчиното щастие израства от народното щастие, както стъблото от корените. Няма майчина съдба без народната съдба. Аз и сега няма да се отрека от тази своя вяра, каквото и да преживея, колкото и немилостиво да се отнесе към мен животът. Народът е жив, затова и аз съм, жива…“

Това съзнание за неотделимост от своя народ придава истинските мащаби на личната трагедия, на личните преживявания, прави ги исторически значими, общонародни, издига героинята до символ на нацията. Тя се превръща в образ с голямо историческо, човешко съдържание, в един от най-мащабните образи в съветската литература за Великата отечествена война. Малко са художествените произведения с толкова силен, сгъстен хуманистичен, патос, с такова потресаващо отрицание на разрушителната стихия на войната и смъртта.

„Майко-земя, защо не падат планините, защо не се разливат езерата, когато загиват хора като Суванкул и Касъм? И двамата — бащата и синът — бяха велики стопани. Светът открай време се държи на такива хора, те го хранят, поят, а по време на война го защищават, те първи стават войници. Ако не беше войната, колко много неща още щяха да направят Суванкул и Касъм, колко хора щяха да ощастливят с плодовете на своя труд, колко ниви щяха да засеят, колко снопи щяха да овържат. И сами те, богато възнаградени от труда на другите хора, колко радости още щяха да видят в живота си! Кажи ми, майко-земя, кажи ми истината: могат ли хората да живеят без война?“

И Толгонай среща в живота си бяла тишина и черен сняг — като Шолоховите герои, — но в новото съветско време, преминала през хиляди изпитания, тя се извисява до Човек — с главна буква, до най-високото и мъдро стъпало на нашия живот.

„Майка-земя“ беше една от повестите за степите и планините, които бяха удостоени с най-високата награда в Съветския съюз. В 1963 г. 35-годишният киргизки белетрист Чингиз Айтматов стана Лауреат на Ленинската награда.

След тази награда не спря възходящата линия в творчеството на Айтматов. Напротив — тъкмо след нея той написа най-зрелите си, можем да добавим, класически произведения: „Сбогом, Гюлсаръ!“ и „Белият параход“.

В „Сбогом, Гюлсаръ!“ (1966) задачата на писателя е вече много по-сложна, още в началото крие в себе си необходимостта от по-дълбоко философско обобщение. На пръв поглед това е историята на един човек, и на неговия кон и оттам някои критици подхвърляха сравнението с „Холстомер“ на Лев Толстой. Струва ми се, нещата са доста по-многозначни, трудно се побират в кратка формула. Жизнената равносметка на един съветски труженик — Танабай Бакасов, киргизки селянин, който е вградил младостта си в революцията, в победилия след нея нов живот. Който е бил понесен от устрема, от вихъра на мечтите за безвъзвратно скъсване с всичко старо. Затова той е обзет от социален и нравствен максимализъм, целият е непрекъснато горене, до последни сили, до самозабрава. Красотата на неговата младост и всеотдайност по особен начин се отразява в историята с раванлията кон Гюлсаръ, в поетичния образ на този кон. Нови щрихи към образа на Танабай Бакасов добавя неговата любов към Бюбюжан, неговата непримиримост към бездушието и бюрократизма, към кариеризма на хора като Сегизбаев. По Танабай не понася и мекушавостта, примирението на своя най-близък приятел Чоро. Така в повестта се разгръща широка картина на следвоенния живот в Киргизия с неговите противоречия, с драматичните сблъсквания и нови перспективи. Тя ни навежда на размисли за верността към идеалите на младостта, към себе си, за неизбежните загуби и поражения в борбата за нов живот, които съвсем не сломяват героя, но му нанасят тежки рани. За грубо потъпканата, погубената поезия и красота, за враждебните сили на вчерашния и днешния ден, чиято зла воля може да нанесе не малки опустошения, да посее съмнения в нашата вяра.