Читать «Избрано в два тома. Том първи. Повести» онлайн - страница 10

Но щом работата е стигнала дотам, ще опитам и аз — вече минавам четиридесетте, все нещо навярно е имало и в моя живот.

В нашия аул се смята за неотменим дълг да познаваш прадедите си до седмо коляно. Старците много строго държат за това. Обикновено те изпитват момчетата: „Я кажи, юнак, от кой род си, кой е бащата на твоя баща? А неговият баща? А на него? А какъв човек е бил, с какво се е занимавал, какво говорят хората за него?“ И ако излезе, че момчето не знае своето родословие, то упреците ще стигнат до ушите на неговите родители. Какъв е, демек, тоя баща без род, без потекло? Къде гледа, как може да расте човек, без да знае своите прадеди, и т.н. В това се крие смисълът на приемствеността на поколенията и взаимната морална отговорност в рода. Може би някой е обърнал внимание: в повестта „Белият параход“ аз се опитвам да разкажа за това чрез устата на момчето — когато то разговаря с пристигналия шофьор.

Бих могъл да започна своето житие-битие също от това, което сега е прието да се нарича „феодални остатъци“. Бих могъл да кажа, че съм от рода Шекери, Шекер е нашият родоначалник, моят баща е Торекул, неговият баща — Айтмат, а неговият баща — Кимбилди, а неговият баща — Кончуджок. Но стига толкова. По-нататък би било просто изброяване на имена, за които почти нищо не зная. И вече ги няма хората, които биха могли да разкажат нещо за тях. Моят прадядо Кончуджок е достигнал до мен не по име, а по прякор. Той цял живот е ходил в чарики (обувки от необработена кожа), затова са го и нарекли Кончуджок — без кончови, тоест без ботуши. С една дума, ние сме от „безкончовите“, няма с какво особено да се похвалим, но което е било, било е…

Всичко това и онова, което ще ви разкажа по-нататък, съм го научил между другото не от баща си — той не успя да го стори и не му беше до това.

Дължа го преди всичко на баба си по бащина линия Айимкан Сатан-къзъ и нейната дъщеря — моята леля — Каракъз Айтматова. Поразително колко много могат да си приличат, да са близки — и външно, и по характер, и по душевна нагласа — майка и дъщеря. За мен те бяха неразделими — сякаш баба ми имаше две лица — на стари и млади години. Благодаря на съдбата, че съм видял и познавал тези прекрасни жени, мъдри и красиви — те наистина бяха красиви… Именно те се оказаха и моите наставници по отношение на старината и семейната хроника.

Дядо си — Айтмат — не го заварих. Той е умрял някъде през осемнадесета-двадесета година, а аз съм се родил през 1928 година (12 декември).

На края на нашия аул Шекери (това е в Таласката долина, Кировски район) и досега в лъката на река Куркуреу лежи стар, хлътнал в земята воденичен камък. От година на година той все повече се руши и все по-дълбоко затъва в земята. На това място е била воденицата на дядо.