Читать «Из дневника на един английски поручик» онлайн - страница 2

Плъзнаха от юг тъмни облаци като рошави исполини и с главите си засениха месеца. Минали се бяха 35 минути, откакто аз напуснах нашите линии. Огледах се наоколо. Тържествена тишина цареше и само от време на време съборен камък или закачен храст нарушаваше туй мълчание.

— Глътинг — обърнах се аз към фелдфебела, който тази сутрин като охотник бе се промъкнал към българските позиции и бе видял поста, — Глътинг, къде беше постът?

— Вляво, господин поручик, ей там, дето се чернее. Това са орехи. На 20—30 крачки има нещо като градина. На десния ъгъл има дръвчета, навярно нарове или смокини. Между тях аз видях часовия. Исках да стрелям, но се въздържах.

— Добре си направил, ний ще го пипнем жив заедно с другарите му… значи, вляво… тогаз нататък!

Ний тихо полазихме по склоновете на едно малко хълмче, по което все по-ясно и по-ясно взеха да се очертават 4 гигантски ореха. Ето и градинката. На 60—70 крачки с просто око се виждат силуетите на дърветата, които според Глътинг са нарове или смокини. Да, в тях стъбло не се различава. Клоновете излизат още от земята и образуват един големичък храст, който прилича на снажен поп.

— Тихо! — командувам аз. — Тихо! Нека с Глътинг 12 души тръгнат вдясно и се явят в тила на поста. Или Глътинг с Джим да не отиват. Едуард, ти поеми командата!

Всичко върви благополучно. Никакъв звук, никакъв шум. Ето ясно виждам силуета на часовия. Още няколко секунди и ний с вик се нахвърляме на поста! Разнасят се 3—4 тътнежа на бомби. Дим, плам и бъркотия.

— Дръжте, жив го хванете, жив! — викам аз. „Ох, майко!“ — стене някой. Навеждам се и познавам Едуарда. До него лежи ням Глътинг. Той е пострадал от собствената си бомба. Аз колко пъти съм му говорил… Но няма време за мислене.

— Джим, пленника… хванахте ли го… Къде е?!

Вместо отговор отпреде ми застава едрият Джим с преметнат на гърба си с главата надоле пленник.

…………………………………………

О, мис Анна! Когато като вихър се носех назад из неузнаваемите лозя, какъв възторг, каква радост, какво доволство пълнеха гърдите ми! Какви мечти, коя от коя по-прелестни, се нижеха в главата ми. Аз бях уловил жив българин от поста му, аз ще бъда накичен с орден, ще ми дадат отпуска и цял сияещ, аз ще се вестя пред тебе! Ала — човек е вечна играчка на съдбата! Мечтите най-често си остават мечти, въздушните кули рухват, щом си отвориш очите, и отпред застава тя — властницата Съдба с изкривено от злораден смях лице! Хиляди мълнии!…

23 септември

Имам 38,2° температура. Главата ми тежи, сякаш е пълна с шрапнелни куршумчета, гърлото ми е засъхнало, устните попукани и членовете сковани от безсилие, от страшна умора!

Проклятие, проклятие и проклятие! Като погледна назад, косите ми настръхват, челото ми се покрива със студен пот — и срам, велик срам ме кара да свърша, да свърша вече…