Читать «Иде ли?» онлайн - страница 3

Стана пак, отива при Димитра.

— Добре дошел, Димитре, ами Стоян де остана?

Но и Димитър нищо не знае…

— Може да са го пратили къде Видин — добавя Димитър, защото му е мило за майката; — може да си иде отнякъде, от друг път — бъбре смутено войникът.

— Боже господи, къде ще е останало момчето ми! — въздиша тя.

Излиза и отива у Стоенкини. Още от вратнята сърцето и затреперва. На, сега ще й каже Стоянка, че приела много здраве от Стоенча, че за Коледа си иде. А Стоянка баре да каже една добра. Не, мълчи. Само очите й се зачервили.

Селото цяло се разшавало. Посреща първия полк, който се връща. Ето насред улицата, тъкмо срещу бабини Ценини, забиха две греди, една срещу друга; горните им краеве свързаха с криво дърво, като дъга. Донесоха миризливи борикови вейки от планината и обвиха с тях гредите и дъгата, на която прилепиха надпис, донесен нарочно от Пазарджик: „Добре дошли, храбри войници!“ После окичиха всичко това с народни трицветни знамена. Триумфалната арка стана!

Дойде и мина победоносната войска.

„Може да иде отдире, може да иска да стигне тъкмо вечерта срещу празника; той няма защо да прави Коледа на чуждо място; ето и сега идат войници един по един, до вечерта, край не е, ще си дойде. Той знае, че го чакат с поболени сърца толкова души тука.“

Така си мисли горката майка…

* * *

Заранта баба Цена отиде рано в черква. Тя развали лева, пратен от Стоенча, купи вощеници и запали пред всичките икони на олтара. Тя се върна у тях си с прояснено лице.

— Как-как, днес е тука, утре Коледа… не е край — шушне си тя. — Света Богородичке, доведи ми го ангелчето… Исусе Христе, зарадвай ме.

Дотърча Кина и обади, че се завърнали и други селяни.

Баба Цена се намръщи.

— Стига си ми носила мюждета, ами иди, та посрещни бача си, както чинят другите хора — избъбра тя сърдито.

— Мамо, и аз искам да ида с кака! — извика Радулчо.

И двете деца се затекоха нагоре из снежната улица, излязоха на шосето, на къра.

А баба Цена остана извън вратнята, да посреща.

Вятьрът вее студено из планината. Върховете, доловете, равнината, побелели от сняг. Небето навъсено. Черни орляци гарвани прехвръкват над пътя или кацат по оголелите върхове на дърветата. Тук и там по шосето, което се издига към ихтиманската клисура, чернеят се купове посрещачи: девойки, деца, бабички… Защото войниците още се връщат, кое сами, кое с дружини. Кина и Радулчо отминаха първия куп, отминаха втория, отминаха третия и отиват все по-далеко. Те искат първи да видят и да посрещнат Стоенча. Те ще го познаят из един път, макар че снегът, който прехвръква вече, им замрежва очите.

Пътят се издига и губи зад бърдото. Нищо се не види. Кина и Радулчо излязоха на върха, там вятърът е по-силен и ги пронизва. Двама войници се зададоха от завоя, цели засипани със сняг. Не е той.

— Брей, иде ли война отгоре? — попите Кина войниците.

— Не знаем, девойко; кого чакате?

— Батя! — отговори Радулчо.

Морните пътници заминаха.

Кина пак гледа нататък. Студено им — и тя трепери, и Радулчо зъзне, но батю иде — ще го чакат, че мама може да се кара или да плаче, ако го не доведат.