Читать «Игра на духове» онлайн - страница 26

- Исках да обвиня теб за всичко - каза той. - И още искам.

Сега вече вдигна очи. На Паркър му се стори, че не изглежда нито ядосан, нито огорчен, а само объркан.

- Ти обвиняваш ли себе си?

- Понякога - призна Паркър. - Не можех да спра хода на събитията и нямаше как да знам какво ще се опита да направи този човек впоследствие, но участвах в задвижването им, а те завършиха с отвличането на дъщеря ми.

- Можеше да свърши зле. Не че така беше добре.

- Знам.

Франк кимна.

- Мислех си, че с теб нямаме нищо общо - продължи той. - Исках да вярвам в това, но през цялото време виждах насреща си нещо, което виждах и когато погледнех в огледалото. Човек, който е погребал едно от децата си.

По-големият брат на Рейчъл, щатски полицай, бил прострелян и убит по време на банков обир много преди Паркър и Рейчъл да се запознаят. Паркър знаеше, че причината тя да се увлече по него отчасти бе ехото от загубата, отчасти - гневът. Беше реагирала на смъртта на брат си с опит да разбере случилото се, като че ли опознаването на психологията на престъпника би ѝ помогнало да разбере защо е останала без брат си. Друга част от нея обаче, която тя не можеше дори да признае, искаше да си отмъсти. Рейчъл отказваше да обърне внимание на тази си страна, но когато Паркър се появи в живота ѝ, връхлитайки с цялата си мощ върху виновниците за болката и загубата ѝ, нейният гняв подхрани неговия. Резултатът обаче не ѝ хареса или поне така си каза, въпреки че тайното ѝ Аз ликуваше.

- Човек би предположил, че ще помня всичко - продължи Франк, - но не е така. Помня откъслеци, но много парчета липсват. Помня болницата, но не и как съм стигнал дотам. Помня гроба, но не и църквата. А когато се опитам да си представя момчето си, виждам само неподвижни образи. Не помръдва. Освен това не чувам гласа му. Не мога да си го спомня. Все едно смъртта е изтрила лентата.

Никога не бяха говорили за това преди. Паркър не беше сигурен дали Франк повдига темата пред Рейчъл или дори пред жена си. Рейчъл винаги описваше мъката му като мълчалива и безкрайно лична. Неспособността му да споделя и разговаря за това беше оставила дълбок белег и върху живота на майка ѝ, която бе оставена да скърби сама за сина си.

- Мислех да се самоубия - каза той. - Това стана по-късно, когато болката вече се бе притъпила. Проблемът беше, че и всичко друго се притъпи. Всичко посивя.

- А защо не го направи?

- Заради Рейчъл. Дъщеря ми ме накара да живея. Дори съпругата ми не можеше да го направи.

Той остави чашата си на масата.

- Ти обаче не си имал нито друго дете, нито съпруга. Как оцеля?

- Като тръгнах по следите на мъжа, който ми причини това - отвърна Паркър. -Намерих го и го убих.

- Значи това си направил.

- Да.

- И помогна ли?

- Няма прост отговор. По-малко, отколкото се надявах, повече, отколкото трябваше.

- Загубата обаче остана?

- Да.

- Не искам Рейчъл да го изпита на гърба си.

- Аз също.

- Но въпреки това продължаваш да се занимаваш с тази работа и това едва не струва живота на Сам.

Паркър замълча.

- Защо го правиш?

- Този въпрос също няма прост отговор.