Читать «И оцелял съм само, за да ви кажа» онлайн - страница 2

Водата беше леденостудена, бурна и тъмна. Бе завлечен към дъното. Трескаво загреба с ръце, борейки се да излезе на повърхността.

Най-накрая видя светлина. Вълните го подмятаха и подхвърляха и потапяха поне десетина пъти. Всеки път отново успяваше да се озове на повърхността.

Беше на ръба да се предаде, когато морето внезапно се успокои. Грохотът на бурята стихна. Денят около него започна да изсветлява. Порейки водата, видя как корабът, който току-що бе напуснал се смалява в далечината, отнасяйки със себе си собствения си ад. А тук, малко по-вляво от него подскачаше по вълните варелът със синия белег. Той се впусна подире му.

Когато накрая го стигна, се хвана за него. Успя донякъде да се издигне над водата. Възкачи се отгоре и задиша учестено. Потрепери. Въпреки че морето вече бе по-спокойно, все още беше много студено.

Щом възстанови донякъде силите си, вдигна глава и огледа хоризонта.

Там!

Корабът, който беше забелязал беше още по-близо. Той вдигна ръка и помаха. Разкъса ризата си и я вдигна високо, развявайки я на вятъра като знаме.

Продължи така, докато ръката му отмаля. Когато отново погледна, корабът се намираше още по-близо, въпреки че нямаше никакви признаци някой да го е забелязал. Съдейки по скоростта и движението им един спрямо друг, бе съвсем възможно след няколко минути да се разминат. Той прехвърли ризата в другата си ръка и отново я заразвява.

Когато погледна още веднъж, видя, че корабът променя курса си и идва към него. Да бе му останала повече сила и да не бе толкова изцеден психически, би изплакал. Но сега го връхлетя единствено усещането за огромно изтощение и вездесъщ студ. Очите му смъдяха от солта, но пак искаха да се затворят. Трябваше да поглежда изтръпналите си ръце, за да се уверява, че все още се държат за варела.

— Побързай! — задъха се. — Побързай…

Почти бе загубил съзнание, когато го качиха в спасителната лодка и го увиха в одеяла. Докато стигнат до кораба, вече беше заспал.

Спа през останалата част от деня и цялата нощ, събуждайки се от време на време само колкото да пийне малко горещ грог или бульон. Когато се опитваше да говори, не го разбираха.

чак на следващия следобед доведоха някакъв моряк, който разбираше холандски. Той разказа на мъжа цялата история, от момента, в който се бе записал в екипажа до момента, когато беше скочил в морето.

— Невероятно! — отбеляза морякът, след дълго бе превеждал на корабните офицери. — Значи този носен от бурята призрак, който видяхме вчера наистина е бил Летящият Холандец! Наистина съществува — и ти, ти си единственият, който е успял да се измъкне от него!

Ван Беркъм се усмихна немощно, пресуши чашата си и я остави настрана с все още треперещи ръце.

Морякът го потупа по рамото.

— Почивай на спокойствие, приятелю. Най-накрая си спасен от дяволския кораб. Намираш се на борда на кораб с отлични качества и превъзходни офицери и екипаж — и само на няколко дни път от пристанището му. Възстановявай се и прогони миналите злини от главата си. Приветстваме те с „добре дошъл“ на борда на Мария Селесте.