Читать «Земя на славата» онлайн - страница 196

Равнината на хелветите беше запълнена, широките поля бяха накъсани от фермите на заселниците от Рим. Юлий беше дал щедри обещания, но за да ги изпълни, трябваше да остане на бойното поле. Само за да плати на легионите си в сребро беше принуден да изцежда градовете и да се бие не за слава, а за да напълни сандъците и да изпрати дължимото на сенаторите. Брут не виждаше кога това ще свърши и единствен от съветниците на Юлий беше започнал да се съмнява в целта на битките, които водеха. Като римлянин можеше да приеме разрушението, което беше предвестник на мира, но то задоволяваше желанието на Юлий за власт… просто не му се мислеше за това.

Юлий никога не се колебаеше. Въпреки че коалицията на белгите ги беше притиснала жестоко през пролетта, легионите се бяха заразили с увереността на своя командир и племената бяха безжалостно пометени. Сякаш всички бяха докоснати от вярата в победата и просто не можеха да загубят. Понякога Брут също се заразяваше от нея и приветстваше мъжа, който вдигаше меча си пред легионите, а шлемът му с желязното лице блестеше като някакъв зъл бог. Но той познаваше мъжа под шлема и го познаваше прекалено добре, за да го приеме така, както го приемаха легионерите. Въпреки че печелеха победите със собствената си сила и умения, те смятаха, че всичко това се дължи на Юлий. Бяха убедени, че не могат да бъдат победени, докато той е жив.

Брут въздъхна. Може би бяха прави. Цяла Източна Галия беше под властта на легионите, изграждаха се стотици мили пътища. Рим се разрастваше в тукашните земи и Юлий беше кървавото семе на промяната. — Погледна приятеля си и видя в очите му яростна гордост. Освен оредяващата коса и белезите, той беше почти същият мъж, когото винаги беше познавал. Въпреки това войниците твърдяха, че е благословен от боговете. Присъствието му на бойното поле струваше колкото допълнителна кохорта, тъй като всички се стараеха да се бият добре за него, и Брут се срамуваше от собствените си дребни болки и червея на неприязънта, който се опитваше да отрича.

Публий Крас бе получил командването на два легиона, за да тръгне на север, и в момента Юлий беше впечатлен от факта, че синът на сенатора бе накарал племената там да се предадат. Вече имаха път към морето. Брут беше възразявал, въпреки че знаеше, че нищо не може да спре приятеля му да заведе безценните си легиони до брега. Той мечтаеше за победите на Александър и да стигне чак до края на света.

Съветът на Юлий се събра в голямата зала на укрепения лагер. Те също се бяха променили за времето в Галия, отбеляза Брут. През годините на кампанията Октавиан и Публий Крас бяха загубили и последните черти на младостта си. И двамата имаха белези, но бяха оцелели и се бяха закалили. Кир командваше кохортата си с такава преданост към Юлий, че напомняше на Брут за вярно куче. Макар че Брут все още можеше да обсъжда съмненията си с Домиций и Рений, беше открил, че Кир напуска компанията им и при най-слабия намек за критика. Двамата се гледаха с неприязън — но я прикриваха заради Юлий.