Читать «Звездният ужас» онлайн

Николай Гумильов

Звездният ужас

Посред златна нощ това се случи, златна бе нощта, ала безлунна. Тичаше той бързо през полето, спъваше се, ставаше отново, кривваше като подгонен заяк, и се стичаха горещи сълзи по лицето сбръчкано и старо и по бялата брадица козя. Бяха го подгонили децата му, внуците му бяха го подгонили, и пищеше в шатъра самичка изоставената му правнучка. „Стой, ела си!“ — викаха децата му, и крещяха внуците задъхани — „Никаква беда не се е случила, ни овцете млечка са преяли, ни е огънят свещен угаснал, нито лъв, ни зенд пък кръвожаден шатъра ни пъстър са нападнали.“ А пред него черна дупка зееше. Старецът не я съгледа в мрака — рухна тъй, че кости затрещяха, и едва-едва не хвърли топа. Даже пълзешком се той затегли, но децата му го уловиха, сграбчиха му внуците халата. Чак тогава той им проговори: „Вай беда! Бесило, страх и яма за тогова, що е син човешки! Гледа го с безброй очи отгоре Черният и всичките му тайни вижда отнапред и не прощава. Тая нощ заспах, завит с кожуха, както му е ред отколе — ничком. Сън ми се яви — възедра крава с виснало и напращяло виме. Пропълзях под нея: мислех малко прясно млечице да побозая, ала тя ме ритна отведнъжка, тъй, че се събудих преобърнат — бях отвит и с нос къмто небето. Пак добре, че десният ми зъркел с жарка моч говедото опари, щото инак, ако гледах с двете, щях на място мъртъв да остана. Вай беда! Бесило, страх и яма, за тогова, що е син човешки!“ И глави отпуснаха децата, внуците лицата скриха в шепи. Всички чакаха какво ще каже старшият измежду синовете. Седовлас, така той заговори: „Откогато на света живея, аз не съм съгледал нищо страшно и сърцето мое ми подсказва, че и занапред не ще съгледам. Искам с двете си очи да видя тоя, който броди из небето.“ Промълви и тутакси полегна, не с лице надолу, ами възнак. Всички, затаили дъх, стояха, дълго, дълго чакаха смълчани. Старецът накрая разтреперан рече: „Е, какво видя?“, но нищо старшият му син не отговори. Братята му сетне доближиха и видяха, че не диша вече, а лика му с цвят на мед в гримаса е смъртта ужасно разкривила. Как жените хорово завиха, как децата вкупом запи щяха! Старецът пък козята брадица скубеше и яростно кълнеше. Осемте му сина — все мъжаги, рипнаха и лъковете взеха: „Ще се целим — викнаха — в небето, да умерим оня, който броди, трябва да усмъртим тая напаст!“ Но тогаз вдовицата извика: „Аз ще отмъщавам за мъжа си! Искам да го видя — оня горе, в гърлото му нокти ще забия и очите му ще изчовъркам!“ Викна и се тръшна на земята, но с очи затворени бе дълго, разни заклинания мълвеше, гърчеше се и гърди дереше. После взря се и се заусмихва, занарежда, също кукувица: „Лине, де пълзиш? А ти, Линойо, щеш ли пържен дроб от антилопа? Кой разби на делвата капака? Ей, деца! Бащице, ставай скоро! Виж, дошли са зендове и носят кошове тръстикови — дохаждат да търгуват май, а не за разпра. Колко тук огньове, колко люде! Цяло племе… божке… славен празник!“ Старецът се зауспокоява, почна своите рани да опипва, лъковете синовете скриха, внуците добиха малко смелост. Но когато легналата скочи, всички в миг от у плах пожълтяха, хладна пот изби ги и ги втресе. Почерняла, ала белоока, тя зави от ярост и закряска: „Вай беда! Бесило, страх и яма, за тогова, що е син човешки! Де съм? Що съм? Лебед окървавен ме преследва… Змей триглав ме гони. Щипе рак, ще муши козирогът! Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“ И когато тя се впусна с тоя вик на побесняла кучка, никой не посмя да я последва в пътя, който право в пропаст я отведе. Хората се върнаха полека, седнаха уплашени при шатрите. Полунощ преваляше. Хиена някъде излая и замлъкна. И тогава тъй се заговори: „Този на небето — звяр ли, бог ли, иска жертва явно. И момичка трябва млада, непорочна още, непогледната до днес от поглед мъжки ни веднъж, с мераци пълен. Гар умря, Гарайя се побърка, щерка им, едва осемгодишна, май за жертва най е подходяща…“ Хукнаха тогаз жените — Гара — малката — довлякоха набързо. Старецът изви топор от кремък, мислеше главата й да смачка, докато в небето не погледне — жалеше я, че му беше внучка. Ала всички други го възпряха: „Що за жертва с теме разтрошено?“ Сложиха момичето да легне върху плосък черен камък, дето огънят свещен бе дотогава — той бе вече мъртво пепелище… Сложиха я и глави склониха, чакаха я да умре и всички да отидат да поспят до изгрев. Но не щеше Гара да умира, вгледа се нагоре, после вдясно, дето бяха братята й, после — пак нагоре, сетне пък поиска да си тръгне. Старецът не даде и попита: „Как е?“ Тя с досада рече: „Няма нищо. Виждам само чер небесен свод отгоре, а по нето огънчета, както в блатото цветчетата напролет.“ Старият помисли и заръча: „Гледай още!“ И отново Гара дълго, дълго взира се в небето. „Не — тя рече, — туй не са цветчета, а са много, много златни пръсти. Те ни сочат планините, сочат ни полята и реките, сочат всичко, дето вече се е случило, дето става и ще стане утре.“ Хората я слушаха сащисани; не децата само — и мъжете тъй до днес не знаеха да бъбрят. А на Гара бузите пламтяха, бляскаха очите — тя цъфтеше, — и с ръце прострени към небето, като птица искаше да литне. После изведнъж запя тъй звънко като буен вятър сред тръстики, от иранските хълмя задухал. Малко по-голяма беше Мела, но и тя не беше мъж познала. Падна тя тогава редом е Гара, взря се и започна да приглася. А след Мела — Аха, а след Аха Ур, женихът неин, и полека цяло племе пееше, лежейки — като чучулиги в жарко пладне, или като жаби в лятна вечер. Старецът единствен се отдръпна е шепите запуши си ушите, и сълза подир сълза зарони от окото свое оцеляло. Плачеше, задето падна, още плачеше заради своите рани, зарад Гар и за жена му, също плачеше за времето, когато хората си гледаха ливадите със стадата овчи, или гледаха лодките в морето, или гледаха двора, дето тичаха децата им, но не гледаха в небето черно със звезди неведоми и чужди.