Посред златна нощ това се случи,златна бе нощта, ала безлунна.Тичаше той бързо през полето,спъваше се, ставаше отново,кривваше като подгонен заяк,и се стичаха горещи сълзипо лицето сбръчкано и старои по бялата брадица козя.Бяха го подгонили децата му,внуците му бяха го подгонили,и пищеше в шатъра самичкаизоставената му правнучка.„Стой, ела си!“ — викаха децата му,и крещяха внуците задъхани —„Никаква беда не се е случила,ни овцете млечка са преяли,ни е огънят свещен угаснал,нито лъв, ни зенд пък кръвожаденшатъра ни пъстър са нападнали.“А пред него черна дупка зееше.Старецът не я съгледа в мрака —рухна тъй, че кости затрещяха,и едва-едва не хвърли топа.Даже пълзешком се той затегли,но децата му го уловиха,сграбчиха му внуците халата.Чак тогава той им проговори:„Вай беда! Бесило, страх и ямаза тогова, що е син човешки!Гледа го с безброй очи отгореЧерният и всичките му тайнивижда отнапред и не прощава.Тая нощ заспах, завит с кожуха,както му е ред отколе — ничком.Сън ми се яви — възедра кравас виснало и напращяло виме.Пропълзях под нея: мислех малкопрясно млечице да побозая,ала тя ме ритна отведнъжка,тъй, че се събудих преобърнат —бях отвит и с нос къмто небето.Пак добре, че десният ми зъркелс жарка моч говедото опари,щото инак, ако гледах с двете,щях на място мъртъв да остана.Вай беда! Бесило, страх и яма,за тогова, що е син човешки!“И глави отпуснаха децата,внуците лицата скриха в шепи.Всички чакаха какво ще кажестаршият измежду синовете.Седовлас, така той заговори:„Откогато на света живея,аз не съм съгледал нищо страшнои сърцето мое ми подсказва,че и занапред не ще съгледам.Искам с двете си очи да видятоя, който броди из небето.“Промълви и тутакси полегна,не с лице надолу, ами възнак.Всички, затаили дъх, стояха,дълго, дълго чакаха смълчани.Старецът накрая разтреперанрече: „Е, какво видя?“, но нищостаршият му син не отговори.Братята му сетне доближихаи видяха, че не диша вече,а лика му с цвят на мед в гримасае смъртта ужасно разкривила.Как жените хорово завиха,как децата вкупом запи щяха!Старецът пък козята брадицаскубеше и яростно кълнеше.Осемте му сина — все мъжаги,рипнаха и лъковете взеха:„Ще се целим — викнаха — в небето,да умерим оня, който броди,трябва да усмъртим тая напаст!“Но тогаз вдовицата извика:„Аз ще отмъщавам за мъжа си!Искам да го видя — оня горе,в гърлото му нокти ще забияи очите му ще изчовъркам!“Викна и се тръшна на земята,но с очи затворени бе дълго,разни заклинания мълвеше,гърчеше се и гърди дереше.После взря се и се заусмихва,занарежда, също кукувица:„Лине, де пълзиш? А ти, Линойо,щеш ли пържен дроб от антилопа?Кой разби на делвата капака?Ей, деца! Бащице, ставай скоро!Виж, дошли са зендове и носяткошове тръстикови — дохаждатда търгуват май, а не за разпра.Колко тук огньове, колко люде!Цяло племе… божке… славен празник!“Старецът се зауспокоява,почна своите рани да опипва,лъковете синовете скриха,внуците добиха малко смелост.Но когато легналата скочи,всички в миг от у плах пожълтяха,хладна пот изби ги и ги втресе.Почерняла, ала белоока,тя зави от ярост и закряска:„Вай беда! Бесило, страх и яма,за тогова, що е син човешки!Де съм? Що съм? Лебед окървавенме преследва… Змей триглав ме гони.Щипе рак, ще муши козирогът!Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“И когато тя се впусна с тоявик на побесняла кучка, никойне посмя да я последва в пътя,който право в пропаст я отведе.Хората се върнаха полека,седнаха уплашени при шатрите.Полунощ преваляше. Хиенанякъде излая и замлъкна.И тогава тъй се заговори:„Този на небето — звяр ли, бог ли,иска жертва явно. И момичкатрябва млада, непорочна още,непогледната до днес от погледмъжки ни веднъж, с мераци пълен.Гар умря, Гарайя се побърка,щерка им, едва осемгодишна,май за жертва най е подходяща…“Хукнаха тогаз жените — Гара —малката — довлякоха набързо.Старецът изви топор от кремък,мислеше главата й да смачка,докато в небето не погледне —жалеше я, че му беше внучка.Ала всички други го възпряха:„Що за жертва с теме разтрошено?“Сложиха момичето да легневърху плосък черен камък, детоогънят свещен бе дотогава —той бе вече мъртво пепелище…Сложиха я и глави склониха,чакаха я да умре и всичкида отидат да поспят до изгрев.Но не щеше Гара да умира,вгледа се нагоре, после вдясно,дето бяха братята й, после —пак нагоре, сетне пък поискада си тръгне. Старецът не дадеи попита: „Как е?“ Тя с досадарече: „Няма нищо. Виждамсамо чер небесен свод отгоре,а по нето огънчета, кактов блатото цветчетата напролет.“Старият помисли и заръча:„Гледай още!“ И отново Гарадълго, дълго взира се в небето.„Не — тя рече, — туй не са цветчета,а са много, много златни пръсти.Те ни сочат планините, сочатни полята и реките, сочатвсичко, дето вече се е случило,дето става и ще стане утре.“Хората я слушаха сащисани;не децата само — и мъжететъй до днес не знаеха да бъбрят.А на Гара бузите пламтяха,бляскаха очите — тя цъфтеше, —и с ръце прострени към небето,като птица искаше да литне.После изведнъж запя тъй звънкокато буен вятър сред тръстики,от иранските хълмя задухал.Малко по-голяма беше Мела,но и тя не беше мъж познала.Падна тя тогава редом е Гара,взря се и започна да приглася.А след Мела — Аха, а след АхаУр, женихът неин, и полекацяло племе пееше, лежейки —като чучулиги в жарко пладне,или като жаби в лятна вечер.Старецът единствен се отдръпнае шепите запуши си ушите,и сълза подир сълза зарониот окото свое оцеляло.Плачеше, задето падна, ощеплачеше заради своите рани,зарад Гар и за жена му, същоплачеше за времето, когатохората си гледаха ливадитесъс стадата овчи, или гледахалодките в морето, или гледахадвора, дето тичаха децата им,но не гледаха в небето черносъс звезди неведоми и чужди.