Читать «Звездата» онлайн

Артър Кларк

Звездата

Разстоянието до Ватикана е три хиляди светлинни години. Едно време смятах, че пространството няма власт над вярата, както и че небесата са свидетелство за славното Божие дело. Но сега, когато видях това дело, вярата ми вече не е непоклатима. Взирам се в разпятието, окачено на стената на каютата над компютъра „Марк VI“ и за пръв път се питам дали не е символ, лишен от съдържание.

С никого не съм споделял това, но истината не може да бъде скрита. Фактите са налице, на разположение, записани върху безкрайната магнитна лента и в хилядите снимки, които носим на Земята. И други учени ще ги разтълкуват със същата лекота, пък и аз не съм от хората, които прощават подмяната на истината, макар че заради такъв подход в миналото моят орден често се е ползвал с лошо име.

Членовете на екипажа вече са доста потиснати. Чудя се как ли биха приели иронията, с която накрая ще се сблъскат. Малко от тях са религиозни, но въпреки всичко няма да изпитат удоволствие, ако използват този последен коз в кампанията си против мен — в личната, доброжелателна, но много важна война, започнала още щом напуснахме Земята. Беше им забавно, че главният астрофизик на полета е йезуит. Доктор Чандлър например не можа да се примири с това… Защо медиците имат репутацията на атеисти? Понякога се срещам с Чандлър в наблюдателната зала, където светлината е винаги приглушена, за да греят звездите с незасенчван блясък. В сумрака докторът идва до мен, стои и се взира през огромния люк, а небето бавно се мести около нас, защото корабът се обръща от остатъчното въртене…

— Е, отче — обажда се по някое време докторът, — краят му не се вижда и вероятно все Нещо го е създало. Но умът ми не го побира: как е възможно да вярваш, че въпросното Нещо изпитва специален интерес към нас и злощастния ни малък свят?

После започваме да спорим, а звездите и мъглявините тихо описват безкрайните си параболи…

Струва ми се, че екипажът най-много се забавляваше с нелепото положение, което заемах. Напразно им сочех трите си статии в списанието за астрофизика и петте си публикации в Месечния бюлетин на Кралското астрономическо дружество. Напомних им също, че моят орден е отдавна известен с научната си дейност. Йезуитите сега са малко, но още от XVIII век насам нашите братя имат огромен принос за развитието на астрономията и геофизиката. Дали моят доклад за мъглявината Феникс няма да сложи край на една хилядолетна традиция? А може би ще приключи дори много повече неща…

Не ми е известно кой е кръстникът на мъглявината и името ми се вижда много неподходящо. Ако в него се крие знамение, то едва ли ще се потвърди до няколко милиона години. Дори думата мъглявина е неточна — става въпрос за обект, далеч по-нищожен от внушителните мъгливи облаци, люлка на неродените звезди, пръснати по целия Млечен път. По космическите мащаби мъглявината Феникс е мъниче — тъничък газообразен слой около една-единствена звезда.

Или около онова, което е останало от нея…

Окачената около спектрометъра гравюра на Рубенс, изобразяваща Лойола, сякаш ми се надсмива. Какво би направил ти, Учителю, ако разполагаше със знанията, натрупани от мен толкова далеч от малкия свят, представляващ твоята вселена? Дали твоята вяра, за разлика от моята, би приела предизвикателството?