Читать «Захарното момиче» онлайн

Светослав Минков

Захарното момиче

Имаше някога в едно омагьосано царство една чудна градина. Всичко в тая градина беше направено от захар: и цветята, и дърветата, и пеперудите, и птичките, та най-сетне и малкото златокосо момиче, което седеше по цял ден на една захарна пейка в градината и плетеше захарна тантела със захарни игли.

А на другия край на земята далеч от омагьосаното царство живееше беден ковач с жена си и с малкия си син. Синът помагаше на баща си в ковачницата и надуваше духалото в огнището.

Когато той възмъжа, обърна се към баща си и рече:

— Тате, намислил съм да отида в омагьосаното царство и да се оженя за захарното момиче.

Бащата сложи чука си на земята, избърса потта от челото си и каза:

— Добре си намислил, синко. Само че захарното момиче не е за тебе. Ти си човек като всички други, а то е направено от захар. Ако се ожениш за него, то ще стане като обикновените хора и тогава ти ще престанеш да го харесваш. А там, дето няма обич, няма и щастие.

— Не, тате — отвърна синът. — Помни ми думата, че момичето ще си остане до края на живота захарно.

— Дай боже! — рече бащата, като дигна чука и се залови отново за работа.

И синът се стегна за път. Облече се в нови дрехи, метна на рамото си една торба и се сбогува с родителите си. Майка му го изпрати чак до пътната врата, целуна го по челото и го закичи със здравец.

Много дни и нощи вървя момъкът, докато най-сетне стигна в омагьосаното царство. Като наближи захарната градина, той кривна калпака си над ухото и сне китката здравец от гърдите си.

А захарното момиче вдигна ясните си очи от захарната тантела, която плетеше, и хвърли поглед към оградата да види кой иде.

— Добър ден! — промълви момъкът, като се изправи пред вратата. Той стоеше заслепен от хубостта на девойката и не знаеше какво друго да й каже.

— Добре дошел, пътниче! — отвърна захарното момиче и изтича веднага да отвори вратата и покани непознатия гост в градината.

В този миг по клоните на захарните дървета запяха безброй розови птички и стотици пеперуди накацаха по раменете на щастливия скитник.

Синът на ковача пристъпи към момичето и му подаде китката здравец.

— Вземи това цвете като дар от нашата далечна страна — рече той, без да снема очи от прекрасното лице на захарната хубавица. — Аз дойдох да те взема за жена и да те отведа в нашата малка ковачница, около която цъфтят теменужки и чуруликат синигери. Съгласна ли си да дойдеш с мене?

Захарното момиче се усмихна и стана още по-хубаво. Усмивката се пукна на устните му като алена пъпка, а в сините му очи грейна ангелска доброта. То изгледа непознатия левент и каза:

— Съгласна съм да ти стана жена, ала преди това ще искам от теб да убиеш крилатия змей, който пази живата вода, та да видя дали си юначен.

— А къде живее крилатият змей? — попита момъкът и стисна юмруци, готов за борба.

— На края на нашето омагьосано царство — отвърна девойката. — Там в планината се намира една вълшебна пещера, в която тече сребърният извор с живата вода. Като стигнеш пред пещерата, насреща ти ще изскочи един змей, ала ако твоята обич към мен е по-силна от всичко, ти не ще се уплашиш от него и ще го победиш.