Читать «Зарезан» онлайн - страница 6

Така е на Зарезан. Виното се лее. Душата се отпуска. Нервите се разхлабват и музиката избликва като едно малко и бистро изворче неподражаемо и пречистващо. Малката Мая тича из лозето, смее се, ликува. В един момент Еми, майка и, я хваща за ръка, задържа я и възкликва: „Ти си се напишкала, ма мамо! Къде ще ти търся сега сухи дрехи за да те преобуя.“ Само това не е предвидил Енчо в неговата организация на празника, сухи дрешки за детето. Та кой го очакваше?

— Ние си тръгваме, заявява Еми! Трябва да се приберем по светло, а виждате и детето…

Женската част от компанията си събира багажа, махва за сбогом с ръка и оформя така познатата индийска нишка по пътя към автобусната спирка. Слънцето на запад клони към залез. Застудява.

— Хайде да тръгваме и ние! — предлага Енчо. — Хей, загасете огъня за да не стане пожар. Още малко и ще мръкне, а трябва да се приберем пеша.

Туристите, ще ви доверя, са много дисциплиниран народ. Ръководителят винаги се слуша, макар и да не е прав. И сега, сякаш по някаква невидима команда, всеки се заема да свърши отредената му част от работата за приключване на празника. Талпата е внесена в малката кухничка, столовете се наместват внимателно един върху друг в килерчето, масите се почистват, чашите и чиниите се измиват.

Нарамили раници, оформяме редицата за поход. Тръгваме надолу, по калния земен път към далечната, осветена от тирове магистрала. Краката ни жвакат в рядката кал. Залитаме, спираме, след това отново продължаваме с онова неподражаемо настроение каквото само един такъв празник може да създаде. Последните лъчи на залязващото слънце блясват за последно на запад, зад високата Врачанска планина, и един приятен и прохладен, теменужен мрак се стелва около нас.

Някои изваждат фенерчета, защото пътят вече почти не се вижда. Колко бързо пада мракът през февруари! Над Химкомбината изгряват ярките звезди на съзвездие Орион. Градът бавно и постепенно засиява в далечината от запалените електрически лампи. Магистралата, като светеща змия се вие долу под нас.

— Хей, спрете за да изчакаме Пачо! Май още не е изтрезнял…

Спираме. Чакаме го. Някъде отгоре, в тъмнината, се дочува пресипналия му и несигурен глас.

— „Йо-о-ова-а-а-но-о… Йо-о-ва-а-а-нке-е-е…“

Информация за текста

Източник: [[http://bgstories.athost.net|Авторът]]

Разпространява се при условията на лиценза [[http://creativecommons.org/licenses/by-nc-nd/2.5/bg/|„Криейтив Комънс — Признание — Некомерсиално — Без производни“ версия 2.5]] (CC-BY-NC-ND version 2.5)

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/2930)

Последна редакция: 2008-09-07 10:30:00