Читать «За Костенецкия водопад ((Нощен излет))» онлайн - страница 3
Иван Вазов
— Да, вие, вие искате по-голяма България, за да имате възможност за по-обширна експлоатация, и вие туряте на това стремление голямо име: народен идеал, историческа задача — говореше бързо и пламенно младият човек.
Другият търговец се обади обиден:
— Ние българите… ами ти какъв си? Ах, разбрах… Ваша милост си социалист?
— Да, не буржоа, господине — отговори той троснато.
— Тогава да турим точка: ние никога няма да се разберем с ваша милост — каза другият търговец.
— Е, аз да бъда цар, ще заповядам на войската да ви избие до един — извика кръвожадната баба.
И сега в купето бе нарушена хармонията. Там бяха два лагера, два свята. Аз присъствувах пред две България, които не се проумяваха, не се разбираха, стояха на два противоположни полюса по мироглед и чувство. Едната представляваше грамадната, непосредствената част от народа, душата на българина, душа, израснала от народната почва, сродила се с нея; душа, запазила първобитните си груби национални инстинкти, жарка, дива, некултивирана, сурово патриотическа, слабо засегната от лъха на хуманизма, от широките идеи на века, остала детски варварска, сюблимно свирепа… От друга страна — ихтиманските гости олицетворяваха едно младо, енергично, нарастваще поколение, напоено с нов, модерен дух, родено из книгите, чуждо на народните предразсъдки и на народната душа, отхвръкнало далеко от тях, с по-широк кръгозор, но болно, щуро, неуравновесено, прояждано от червека на индиферентизма и отрицанието, откъснато от народа, поколение, за което образът на отечеството, бледен, се тули зад други фетиши, което с презрителна усмивка отминува на улицата трицветното знаме, а се кланя на знамето на социализма или не се кланя на никакво…
След няколко минути влакът спря при гара Костенец-баня и аз напуснах купето с разгорещената му атмосфера.
Никой друг пътник не слезна там. Нямаше и кола за Костенец.
За щастие, намери се най-после случайно една дрипава открита талига с една дръглива кранта. Аз се качих на нея, дето вече беше се настанил и един едър плевненец, дошъл от Костенец пеши да изпраща някого, и който сега се връщаше.
Талигата с тръскане и скърцане запъпла из пустото поле. Луната светеше от тъмното сине небе. Тя заливаше къра с мъртва, дремлива светлина. На юг се тъмнееха Родопите, мрачни, начумерени, с неясни очертания. По едно време хвана да се разнася из утихналия въздух глух шум от някаква вода. До мене пристигаше вече екът на Костенецкия водопад.
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Мартин Митов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5031]
Последна редакция: 2008-01-26 17:10:00
