Читать «За дълбокомислието в партера» онлайн

Ерих Кестнер

За дълбокомислието в партера

Преди доста време в един берлински театър видях и чух пиесата на известен английски съвременен автор, която се играеше на почти всички по-значителни сцени, въпреки че не струваше нищо. Няма да назовавам нито заглавието, нито автора на пиесата, тъй като намеренията ми са съвсем други, а не да се надсмивам над това, че понякога и добри автори пишат лоши пиеси. Като по-странно намирам обстоятелството, че никой не забелязваше това! Волтер не го е намирал за толкова странно и е казал на един младеж, чиято първа творба прочел: „Такива лоши неща можете да пишете едва след като се прочуете!“

И така преди доста време видях в Берлин една подобна пиеса. И тъй като тя не притежаваше необходимите достойнства, предпочетох да разгледам публиката. И какво видях! Страхопочитателно замъглени погледи, многозначително повдигнати като кепенци вежди, чела, набраздени от бръчки — многобройни като коловозите пред някоя по-голяма гара, бездиханни, полуоотворени устни, подпрени с ръце размишляващи глави, омагьосано примигващи клепки — сякаш на сцената се клатушкаше самият крал Лир! А вместо него един млад лорд, завърнал се от продължително пътешествие, разправяше на насъбралите се роднини, че не бил сигурен дали той е блъснал жена си от перилата на кораба, с който пътували, или тя просто от само себе си паднала в морето и се удавила. Отвреме-навреме той повдигаше перденцето на прозореца и навън откриваше цял отряд еринии, които трябваше да му отмъстят. Никой от роднините, с изключение на лелята, не виждаше подобно нещо, както и бедната братовчедка, за която е трябвало всъщност да се ожени. И тъй като късогледството им накрая му дотегна, той реши да замине и да стане мисионер. Впрочем, ако чак толкова искаше да се покае и на дело да покаже своето разкаяние, много по-удачно, а също и по-евтино би било за него да си остане вкъщи. Но така ужасно да се покае той не искаше и затова с известен страх отпътува при човекоядците.

Досадна беше не толкова привидната дълбочина на диалога, колкото фокусническият трик, с който бе замаскирана. Номерът беше винаги един и същ: щом тривиалността станеше прекалено дебела, някое от действащите лица казваше на друго с елегичен глас: „Ти не можеш да ме разбереш!“ Или: „Не мога да ти го обясня!“ Или: „Дори и да се опитам да ти го обясня, ти пак не би ме разбрал“. Или: „Обясненията водят само до още по-тежки недоразумения!“ Или: „Струва ми се, предполагам какво искаш да кажеш. Може би някога по-късно ще го разбера“. И всеки път, за кратко време, положението биваше спасявано, тъй като зрителите си мислеха: „Това трябва да е наистина дълбока и значителна пиеса, щом даже участниците не разбират за какво става дума!“

Докато разглеждах очарованите премиерни гости, дойде ми на ум класическият отговор, който един дрезденски полицай бе дал на основателя на саксонския Етнографски музей, придворния съветник Зайферт. Властите разрешили пътната полиция и особено тази по железниците да дава в бъдеще указания на чужденците не само за Картинната галерия и „Грюне Гевьолбе“, но и за неговия Етнографски музей. Зайферт погледнал твърде скептично на това, облякъл английското си пардесю, вдигнал периферията на калабрийската си шапка, грабнал един празен куфар, отпътувал с трамвая до централната гара и там, давайки си вид, че пристига от чужбина, попитал един полицай: „Бихте ли ми казали как се отива до Етнографския музей?“ Полицаят го погледнал слисано и отвърнал: „Виждате ли, господин придворен съветник, щом като и вие не знаете къде е, кой друг може да знае?“