Читать «За всичко се плаща» онлайн - страница 250

Василий Викторович Голубцов стана от леглото в прекрасно настроение, взе душ, избръсна се, закуси и седна да работи. Беше редактор в голямо издателство, вземаше си ръкописите вкъщи и ходеше в службата не по-често от веднъж седмично. Беше доста добър стилист, затова му даваха да редактира преводни любовни романи, от които постоянно му се гадеше. Неведнъж бе молил за някакви екшъни или трилъри, но завеждащият редакцията беше непреклонен — обясняваше му, че авторите на екшъни пишат примитивно, тъй че не е трудно да се превеждат. А любовният роман е тънка работа, авторът обикновено претендира текстът му да е литература, затова преводът трябва внимателно да се обработва след преводача. Голубцов въздишаше, но само докато дойдеше моментът да се разпише във ведомостта за хонорара. В издателството плащаха повече от прилично. А най-важното беше, че имаше маса свободно време, което можеше да използва за печелене на пари по най-различни начини.

Беше успял да редактира почти десет страници, когато едно телефонно обаждане го накара да затвори папката с ръкописа и да започне да се облича. Обади се жена му, която сутринта бе отишла да види майка си, и с разтревожен глас му съобщи, че телевизорът на тъща му се повредил и старата жена била в паника, защото гледала всички сутрешни, следобедни и вечерни сериали и просто било невъзможно да си представи човек как тя ще преживее без тях дори един ден. Понеже познаваше капризния и неприятен характер на любимата си тъща, Василий Викторович безропотно се приготви за излизане. Щеше да закара в Крилатское, където живееше тъща му, малкия цветен телевизор, който те използваха лете на вилата, а зиме прибираха в града. А тъщиния сандък щеше да закара в една работилница при познат телевизионен техник, който щеше да го поправи изрядно. Вярно, денят му беше загубен, но човек трябва да се съобразява със старите родители.

Облече се, сложи телевизора в огромен сак, където при добро желание можеше да се побере тийнейджър със средни размери, остави сака на задната седалка на колата и потегли по маршрута от улица „Болшие каменшчики“ към Крилатское. Настроението му беше все така добро — Василий Викторович изобщо си беше оптимист и умееше да намира добрите страни на всяко нещо.

Близо до проспект „Маршал Жуков“ не успя да хване зеления светофар, макар че много му се искаше бързо да се отскубне от кръстовището. Вече се канеше нахално да мине на червено, но отдясно с голяма скорост навлезе огромен тежкотоварен камион и Голубцов рязко удари спирачки, при което гърдите му болезнено се блъснаха във волана. Изпсува наум, дочака да светне зелено и рязко потегли. Когато стигна до следващото кръстовище, където пак светеше червено, вече се канеше да спре и започна да натиска спирачката, когато светна зелено. Смътна тревога докосна съзнанието на Голубцов, нещо в поведението на колата не му хареса, но той се движеше в потока коли и нямаше време за мислене. На следващото кръстовище пак не хвана зеленото. Но — странно защо — колата не спря. Пешеходците слязоха на платното и спокойно тръгнаха да пресичат, отляво и отдясно напряко на пътя му потеглиха върволици коли, а автомобилът на Голубцов летеше напред, сякаш нямаше спирачки. Впрочем сега това беше именно така. След рязкото спиране преди няколко минути предварително грижливо повреденият от Дроздецки механизъм бе излязъл от строя. От страх Василий Викторович ослепя и оглуша, трескаво въртеше волана и се опитваше да заобикаля появяващите се по пътя му препятствия, но успя да полага тези усилия само няколко секунди. Пред челното стъкло се мерна разкривено от ужас женско лице, после се разнесоха писък, трясък и грохот. Всичко беше свършено.