Читать «За всичко се плаща» онлайн - страница 11

Доцент Бороданков несъмнено бе много умен човек, инак щеше ли да е постоянен съавтор на самия Берман! И реакцията му бе остра и точна:

— Ако можете да намерите това, което ми е нужно, двамата с вас бихме написали блестящ труд. По принцип той е почти готов, но е някак… знаете ли… блед, не е достатъчно ярък. А ако се позова на някои чуждестранни разработки, това много ще освежи текста, ще го накара да блесне. Не знам дали ме разбирате…

— Разбирам — кимна Олга. — Вече сте изпекли тортата, сега трябва да я украсите с розички от крем. Наистина ли ще ме вземете за съавтор, ако ви донеса материала? Помислете, Александър Инокентиевич — доцент и студентка! Доколкото знам, това не е прието.

Естествено Бороданков прекрасно знаеше, че не е прието, и не смяташе заради нея да нарушава установения ред. Опитваше се да я измами — беше очевидно.

— Сигурно бихте могли да ми предложите друга компенсация за унижението, което ще бъда принудена да изтърпя? — попита тя.

— Пари? — неуверено предположи доцентът.

— Само не пари! — бързо отвърна Олга. — Това е още по-унизително.

— Тогава може би… — Той се запъна. — Искате ли да организирам за вас истински празник? С цветя, шампанско и развлечения? Обещавам ви два дни, които ще изживеете така, както сте мечтали. Разходите нямат значение, но ще изпитате удоволствие, гарантирам ви го.

— Искам — усмихна се тя. — Празниците са единственото ценно нещо, което ни остава в нашия гаден живот.

След един месец Олга занесе на доцент Бороданков ксерокопие на сборник статии, издаден в Австралия. За да го получи, наложи й се цяла седмица да глези в леглото един отвратителен, дебел, потен журналист, да го пои с коняк и да се прави на изкусна кулинарка. Разбира се — за своя сметка. За целта продаде няколко книги, издадени през миналия век и останали от прабаба й. Обещаният от Бороданков празник започна в ресторант и завърши, както тя бе планирала, в леглото му. Но да легнеш с доцента не беше трудна работа и Олга разбираше, че това далеч не е най-важното. Най-важното беше да създаде у него впечатление, че не той е нужен на нея, а тя — нему. Олга спазваше определени рамки, извън любовните занимания се обръщаше към Александър Инокентиевич на име и бащино и по всякакъв начин демонстрираше леко отчуждение. Празникът свърши и те отново започнаха да се срещат само в катедрата или по коридорите на института. Бороданков не правеше никакви опити за по-голямо сближаване, но това не обезкуражи Олга. Съгласно нейния план именно така и трябваше да бъде.

Мина лятната ваканция, през есента тя вече беше в трети курс и продължи най-редовно да посещава научния кръжок при катедрата по психиатрия. В началото на октомври се престори, че е изпаднала в депресия, престана да се усмихва, периодично избърсваше под очите си несъществуващи сълзи. Естествено това не убегна от погледа на доцент Бороданков.

— Какво ви е, Оля? — попита я той веднъж. — Случило ли ви се е нещо? Просто не приличате на себе си.

— Нищо не ми се е случило — мрачно отговори тя, като криеше очите си. — Просто съм отвратена от всичко. Толкова ми е тъжно… Иде ми да се обеся.