Читать «Женско сърце» онлайн - страница 2

Дядо Георги поглежда Тодора, който се подсмива, среща още веднъж черните очи на Аничка и си тръгва. Като се върна в къщи, той най-напред се отби в обора, за да види конете. След туй седна пред къщи. Към обяд си доде Илия, весел, зачервен.

— Бях при Тодора — казва дядо Герги, — те, с Аничка, все сами си работят. Нов дом си правят.

— И аз бях при тях отзарана. — Илия гледа настрана и удря с една пръчица по нагърчените си чизми. — Аничка не ме поглежда. Да рече: „Ела, Илия, влез в къщи да те почерпя едно кафе.“ Нищо, ни дума. Мълчи.

— Работа имат хората бе, синко, не виждаш ли? Дядо Георги иска да каже още нещо, но замълчава. Едно време Илия беше ратай у Аничкини. Той беше се любил с нея, дори беше се похвалил, че ще я вземе. А изведнъж, без да се надява някой, Аничка се ожени за Тодора.

— Като че не сме яли един хляб с Аничка и не сме мятали снопите с нея — подзе Илия. — А сега ще ми се курдисва. Добре де! Нека тъй да е.

След пет-шест деня Илия замина за града, а като се върна, конете ги нямаше — доде си с чужда кауца.

— Де са конете? Какво направи конете? — попита дядо Георги.

Илия потупа джоба си и се смее.

— Ей ги де са конете, продадох ги.

— Бе, синко, какво направи? Таквиз коне! Де ще ги намериш?

— По-хубави ще купя. Тези нищо не са.

Илия пак завървя на Геновата кръчма. Понякога той се отбиваше при Аничка и Тодора, гледаши ги как работят. Приказваше само с Тодора, защото ако кажеше нещо на Аничка, тя мълчеше, преструваше се, че не го е чула. А пък си беше спокойна, гледаше го със светлите си усмихнати очи и не искаше да знае, че има чужд човек.

— Една-две години бях към Тузлата — разправяше Илия. — бях при един чокоин, векилин му бях на чифлика. Ама чифлик — две села, като туй. Много ме обичаше. „Ти, кай, няма да си ходиш, не те пускам.“ Имаше дъщеря — Мариора се казваше. Иска да ме прави зет. „Тъй ли? — рекох. — Няма го майстора!“ и да ме няма.

— Тогаз ли мина отсам?

— Не, сетне. Сега аз бях в Ески Джумая, на панаиря. Свити хора са туй нашите българи, аретлик, не са като власите. Власите го карат на живот. И защо не? Туй ще остане на чиляка. И аз обичам… аз като вляза нейде, на панаиря, и кажа на лаутарите: „Свирете! И — дай вино, дай туй, дай онуй“ — те ме гледат и се чудят. Че какво защо са ми пари… Калдъръм ли ще правя?

Илия се смееше и поглеждае Аничка. Тя се вдълбочаваше в работа, но понякога крадешката хвърляше бърз поглед към него. Черните и очи присмехулно светят. „Много се хвалиш — като че иска да каже тя. — И кой ли ти вярва!“

Веднъж Тодор отиде някъде, а илия остана сам с Аничка. Той извади от кесията си две лъскави, съвсем нови петолевки и даде по една на двете деца на Аничка. Щом видя парите у децата, Аничка ги хвана, разтвори им пръстите насила, взе парите и ги даде на Илия.

— На ти парите — сопнато рече тя. — Те си имат баща. Има кой да им дава.