Читать «Жалостивата слънчогледова пита» онлайн - страница 2

— Защо бързаш? — попита слънчогледовата пита и тутакси сама си отговори: — За да търсиш храна! Да, ти си от съществата, които имат нужда да се хранят… Затова животът ти е тежък.

— За две-три зрънца трябва да се щурам по цял ден из полето… — въздъхна Ванко.

— Ех, полето!… — въздъхна мечтателно слънчогледовата пита. — Обичам полето! Там се родих, там живях, по цял ден гледах слънцето!… Колко е хубаво да гледаш слънцето!…

— Хубаво е! — съгласи се Ванко. — Но… аз отлитам! Довиждане!

Слънчогледовата пита едва кимна за сбогом, защото си шепнеше унесено: „Колко е хубаво!… Ах, колко е хубаво!…“

Тя не забеляза как новият й приятел се изгуби в студения въздух. Но унесът продължи само няколко мига.

Като изневиделица подобно на захвърлена от някого топка тупна леко на балкона не какво да е, а тъкмо отлетелият само преди няколко мига Ванко.

Слънчогледовата пита трепна уплашено. Нейният приятел се сви в долния ъгъл на покрития балкон и тихичко простена.

— Какво има? Какво се е случило? Жив ли си? — жалостиво занарежда слънчогледовата пита.

— Ох! Жив съм! Жив съм!… Едва долетях обратно! — вдигна главица Ванко и погледна малко поуспокоен. — Добре, че смогнах…

— Какво си смогнал? — също поуспокоена запита обитателката на покрития балкон, защото видя как нейният приятел подскокна и застана до нея, на перваза на прозореца. Но тъкмо в този миг тя потреперя със сухите си малки листа, защото видя провисналото му крило.

— Едно лошо момче ме замери с корава снежна топка! Не е счупено! Само е навехнато! — обясни спокойно Ванко. — Не е страшно!

— Но ти няма да можеш да летиш! — извика жалостивата слънчогледова пита. — Това е много лошо за тебе!

— Не е страшно! За седмица-две или най-много за три крилото ми ще се оправи и пак ще летя! — успокои я Ванко. — Ще изтърпя седмица-две или най-много три! Аз съм търпелив! Не е страшно!

— А зрънца? Къде ще намериш зрънца? Тук има ли зрънца? — И без да дочака отговора на своя пострадал приятел, слънчогледовата пита изкрещя възторжено: — Разбира се, че има! Тук има много-много зрънца! Погледни ме добре!

Ванко погледна съвсем отблизо развълнуваната си приятелка, която му рече:

— Какво виждаш?

— Виждам… виждам… — започна да заеква Ванко. — Виждам… много-много зрънца!

— Всичко е наред! Ти си спасен! — отсече слънчогледовата пита.

— Но… зимата е дълга. Седмица, две или три… А като изкълва зрънцата ти, ще погрознееш. Няма да бъдеш същата красива слънчогледова пита!… — прошепна тъжно Ванко.

— Можеш да кълвеш колкото си искаш! Ще оздравее крилото ти и ще дочакаш пролетта! Всичките зрънца са за тебе! Вече няма да ходиш да дириш останки от чужда трапеза!

— Колко си добра! — прошепна още веднъж Ванко.

— Ще ми оставиш само едно-единствено зрънце… Едно-единствено… — все още развълнувано обясняваше обитателката на покрития балкон. — Когато се стопят снеговете, когато Духне развигорът и земята стане топла, ще те помоля за една голяма услуга…

— За тебе съм готов на всичко! — предано извика Ванко.

— Ще те помоля да отнесеш моето единствено зрънце в полето. Ще го пуснеш в пръстта и аз ще бъда много-много щастлива… Защото моето единствено зрънце няма да изчезне! След време то ще се превърне в красива слънчогледова пита!