Читать «Ески Арап» онлайн - страница 3

— Тъй, тъкмо тъй е, чауш ефенди. Аз помня! Е-хе! И той запяваше нещо с глух и гърлен глас.

Аз забраних тия срещи. Но болестта на стария негър беше напреднала вече. Той и без това си имаше обикновеното старческо слабоумие, но сега говореше вече само за Судан и за младините си, говореше несвързано и почти безсмислено. Ръцете и челюстта му трепереха, а очите му блуждаеха трескаво и безумно. Оплаква ми се и жена му. Тя беше зла и сприхава баба. Молеше ме да забраня на подофицера и на Шевкета да се събират със стареца й. Те го подлудили. По-рано той бил тъй добър, разумен и кротък. Сега постоянно и се карал, заплашвал я, че ще продаде всичко и ще иде в Судан. Не ядял почти и не можел да спи или ако заспивал, започвал да гълчи в съня си на някакъв див и неразбран език. Старата жена плачеше.

Повиках Ески Арап в заставата. Случи се тоя път някак по в себе си. Помъчих се да го раздумам.

— Комендар ефенди — каза ми той с някакво тъжно примирение, — децата ми измряха, аз съм стар, вкъщи постоянно ми се карат. Не мога, ще си ида. Човек, дето се е родил, там му е добре.

И той ми разказа тоя анекдот:

— Султан Сюлейман — отколе било то — видял едно птиче. Много хубаво пеело. Казал да го хванат и да го турят в златен кафез. Е, султан нали е — станало, както казал. Но птичето млъкнало сега. Не пеело. Поклащало глава и казвало само: „Ватан! Ватан!“ Смилил се султанът и казал да го пуснат. Изхвръкнало птичето от златния кафез и кацнало върху един нищо и никакъв трън. И запяло пак. Ама там — на гнездото си.

Късно през същата вечер аз се връщах от обиколката си по границата. Селото беше тихо, къщите се криеха под черните куполи на смоквите. Само едно кръгло прозорче светеше в тъмнината, като желто око. Чуваха се там тъпи и редки звукове, като че дъждовни капки удряха в капчук. Там беше къщата на Ески Арап. Аз се приближих и спрях коня. Вътре някой биеше тарабука и пееше: немощен и дрезгав глас, едни само глухи, гърлени звукове. Пееше Ески Арап. Чух отначало провлечена и тиха мелодия, тя се повтаряше дълго време но в нея имаше толкова много любов, сълзи и спомени. После ударите на тарабуката и самата песен се ускориха и мелодията премина в игрив и весел танц. Наместо тарабуката зазвънчаха чимпари.

Чу се писклив и зъл женски вик:

— Млъкни! Млъкни, дъртако проклети! Вай аллах, аллах!

Песента замлъкна. Ески Арап отговори нещо, но какво — не чух.

— Ватан! Ватан! — завика пак отчаяно жената. — Все тоя ватан! Ума си изгуби бе, човече, засрами се!

Мина се няколко време и ударите на тарабуката и песента започнаха отново. Пак провлечена и бавна мелодия отначало, гърлени и глухи звукове, но пълни с нежност, с любов и с безнадеждна скръб…

Ески Арап тъгуваше за Судан.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов