Читать «Ежби и злоби» онлайн

Елин Пелин

Ежби и злоби

Между четещата и нечетещата публика и навсякъде в нашето общество, в столицата и в провинцията, е разпространено преувеличеното мнение за ежби, злоби и недостойни борби в средата на писателските кръгове. Чудно е къде намира опора това разпространено мнение, за да може да вирее, да се шири в преувеличени размери и да взима често пъти вида на басня. В нашия всекидневен печат и в малокръвните наши списания съществуването на такива борби и ежби едвам се подозира.

Ежби, борби, гонения, в малки и големи размери, са съществували всякога и във всички страни между писателските и артистични кръгове. Колкото и да са възвишени идеалите за изкуството и красотата, техните носители и проповедници са пак хора с всички слабости на човешката раса. Разбира се, че колкото тура, във времето на Байрона и Шели озлоблението бе стигнало дотам, щото двамата тия елмази на английската литература бяха клеветени най-мръсно и в обществото, и в университета, и те трябваше да напуснат отечеството си, да се скитат и да умрат в чужбина.

Същото е било в Италия, Франция, Испания, същото ще бъде всякога и всякъде, дето расте литературен живот.

У нас и в наше време тия борби и ежби, доколкото ги има, се дължат на общото духовно безсилие и на слабото и безпомощно състояние на нашата литература. От години насам не се е появило нищо крупно, нищо силно, нищо силно и дълбоко, нищо светло и оригинално, което да възбуди и предизвика повече живот, и дребнавите ежби да се превърнат в благородно съревнование.

Гладните наши списания чакат да погълнат каквото им попадне в празната уста. Високомъдрите критици чешат главите си в очакване да кажат високото си мнение по повод на някоя важна книга, но такава не се явява и тяхното високо мнение отива за сметка на някоя дребна работа или се превръща в глупава закачка.

Липса на силни таланти и на честна критика даде възможност на маниаците и графоманите да вземат връх като бурена над класовете в нивата. Безсилни да дадат нещо, озлобени от неуспеха си, те се явяват силни в кръчмарските интриги, крясъци, в самохвалство, в нахалство, в презрително отрицание на всички, в развяване на шарени книжни байрачета и във викове: „Началото на света почва от мене!“

Тия маниаци се насърчават от един друг вид хора, които си живеят никому нужни и никому невредни, но обичат, като видят безцелно насъбрала се тълпа, да излизат напред като ония деца, които с книжна шапка на глава маршируват с военната или сватбарската музика и се мъчат всякак да обърнат внимание.

Така не много отдавна един приятел от провинцията, чиято възвишена душа стояла неудовлетворена от литературата, излезе и с един масалджийски език наруга всички писатели, и то не за това, което са направили, а затова, което не са направили.

Разджавкаха се тогава де да е си палета, заприглашаха му от всички страни. Доколкото си спомням, никой не излезе да защити българския писател. Той навсякъде срещаше злорадост, навсякъде виждаше засмени лица, които със съжаление му обръщаха внимание върху въпросната статия.