Читать «Една изгубена вечер» онлайн

Иван Вазов

Една изгубена вечер

Представлението не беше се още започнало в арена Пизи, макар че девет часът минуваше. Причината на това закъсняване беше малкото още число посетители. Всички бяха седем-осем души, повечето на галерията; на първото място имаше само един офицер с жена и дете и един цивилен, седнали до самата сцена, по-близко до печката.

Неиздигнатите фитили на ламбите отпущаха мърчелива виделина въз сцената, широка, пуста и скръбна с изжулените си одрипавели декорации. Струи студено веене идеха от кулисите и из покрива, от препречените греди на който се полюшваше въжената трапеция. И сцената, и залата, също потънала в унил полумрак, докарваха неотразима тъга и меланхолия на човека. Мюссе казва: „Triste comme la porte d’une prison.“ Може да се каже: „Скръбно като празна театрална зала“ — пак със същия ефект… При вратата се чернееше куп артисти и артистки — тези, последните, завити с кожуси, — които гълчаха шумно и се посмейваха; това, очевидно, ставаше да си дадат храброст, защото на всеки миг се извръщаха безпокойно към пустата зала и се сшушукваха.

Съдържателят на арената, господин Седластон, се луташе безпокойно насам-нататък и правеше някакви излишни разпореждания — повече за апломб. При всяко отваряне вратата той се извръщаше неволно и усърнуваше: влизаше ту някой от трупата, ту стражарин — пазител на тишината, — ту някой любопитен, който назърваше в пустата зала и си отиваше. Тоя човечец с безцветна физиономия, в късо дрипавичко сетре, със смутен ход н смутени погледи сега, през едно и също представление, минуваше в повече метаморфози, отколкото Юпитер при своите любовни похождения: той беше съдържател на арената, директор на трупата, акробат при въжеигрането, палячо — при комическите излазъци; при требенето сцената — слуга, в пантомима — маркиз или разбойник!

Господин Седластон направи знак на музиката, загнездена в галерията, над сцената. Тя засвири някак плачливо и тъжно, като на погребение, па подир една минута млъкна. Свирачите взеха да си прибират инструментите в кутиите, като роптаеха. Седластон бежешката се качи при тях и подир разпалени някакви препирни, съдружени с големи ръкомахания, сполучи да ги задържи.

Тъгата, меланхолията и студът се увеличаваха в залата; само публиката се не увеличаваше. На десет часа тя беше нарасла на единайсет души. Безнадеждна убитост лежеше по лицето на артистите; ония, които стояха при вратата, вече не се чуваха, те стояха умълчани и неподвижни. Жумящите ламби хвърляха още повече тъга в тая тъга. Седластон постоянно сновеше между залата и сцената и даваше разпореждания безцелни. Той сякаш искаше да следва мъдрата поговорка: „Залудо шетай, залудо не стой!“

Офицерът, едър господин, с пълно червендалесто, доволно лице, с черни мустаци, погледна златния си часовник и каза:

— Минува десет и четвърт!

После се обърна към съседа си и прибави с досада:

— Три вечери наред идем, и все тая история: няма публика и ни повръщат назад парите. Това е най-после подигравка с хората! Да знаех, нямаше в тая студена нощ да влача децата от оня край на града.