Читать «Една вечер» онлайн - страница 2

Любопитни неща търсят нашите приятели! А всяко любопитство, най-празно или най-благородно, може да се спре само върху тях. Ние ги знаем добре — те са с нас, около нас. Но тука, сред тая елегантна и пъстра навалица, върху гладкия паваж, в блясъка на електрическата светлина, която ги обливаше — стори ми се, че и аз виждам нещо ново. Господи, тия легендарни и странни фигури имало ли ги е някога в миналото, ще ги запази ли паметта на бъдещето? Тия обветрени и загорели лица, като кована мед; тия смачкани униформи, изгубили и фасона, и цвета си от калта на окопите, от огъня и дима на битките, от дъжда, от бурите и виелиците. А през рамото е преметната неизбежната сухарна торба и малко фенерче е закачено на гърдите. И тия униформи са все пак хубави, и тия здрави и яки фигури са внушителни, защото в изражението на лицата, в жеста, в походката, върху цялото им същество стои тоя неизличим печат, който само войната може да сложи, както вековете сами слагат благородната малахитова плесен върху бронзовите статуи. Това изражение е в погледа преди всичко. Дори спрян върху тая наивна играчка, в тоя поглед имаше нещо зряло, спокойно мъдро, уверено и вглъбено.

Тук аз си спомних нещо друго. Миналата година, когато си ходих за първи път в отпуска, бях на художествената изложба. Видях много картини, но дълго време стоях пред една. Тя беше на художника Ц. Тодоров. Един млад войник, но същински фронтов войник: той е сложил ръцете си върху дулото на пушката си, замислено загледан пред себе си. Вижда се горящо село надалеч и върволица бежанци. Не помня бележките, които чух за тая картина, но зная, че тя беше оценена и разбрана само толкоз, колкото говореше надписът и: войник гледа жестокостите на войната. Дано да е виждал, той подобни работи! А пък истинското достойнство на картината беше епичната красота на войнишката фигура, написана правдиво и с любов, в това съсредоточено изражение на лицето, в тоя поглед, който може да има човек, който много е видял и много преживял. Същият тоя поглед, който виждах и сега.

И наистина, какво ли не са видели същите тия хора, къде ли не са били? Може би те са били при Чеган и знаят мрачната му епопея, нагорещените скали без вода, без сянка и без злак, титаничната борба на железни хора сред една планина само от гранит. Може би те са били в Завоя на Черна, тоя вечно клокочещ вулкан, който раздрусва земята и с огненото си сияние грее в небето. Може би са били в Битолското поле или под неприветното есенно небе са газили мътните води на Аржеш. Може би под черните силуети на знамената си те са прекосили пространните полета на Влахия и далеч при замръзналия Серет, верни стражи, те са бдели, обърнати към север, шибани от свирепите виелици на руската зима. Може би. Нима има у тия сърца струна, която е останала незасегната още от ръката на съдбата и не е прозвучала, нима у тия души има кътче, в което би се таило непознато и неизпитано чувство? Но те са мълчеливи, не умеят да приказват и великото им прозрение е само в погледа им и в откритите им лица. Те са безименни, неизвестни, защото са много. Французите ги наричат poilus, немците — Feldgrauen, ние си имаме за тях едно свое име, в което тук влагаме поне пълния смисъл, който има, и всичката любов, която заслужва. И ако аз не го произнасям сега, то е затуй, защото струва ми се, че ще прозвучи като из устата на ония хора, за които последната мъдрост е само лекият хумор.