Читать «Единак» онлайн - страница 2

Залезът позлати върховете на мурите и се разля надолу в многоцветни сияния по брези и вековни буки. Стадото се прибра в своето леговище, козелът легна изморен от днешната битка, а козите го гледаха с умиление. Те виждаха в него своя спасител и водач по непристъпните скалисти стръмнини.

Една ранна пролет, когато много от козите носеха в утробите си нови рожби, задуха южнякът и оголи върховете на планината. На втория ден, след като заваля дъжд, откъм север придойде студен вятър и пресече дъжда на сняг. Цялата нощ бурята не утихна. Снегът затрупа и стадото, всички пътеки и планинският склон се изравниха. Като се съмна, козелът огледа небето, но мъгли бяха забулили цялата околност. Той се отърси от снега и се завъртя няколко пъти в кръг. Козите го гледаха изпитателно. Той се изправи срещу тях, тропна с предните си крака, обърна се и навлезе в снега. Целия ден козите останаха сами. Те знаеха, че в такова време никакъв звяр не би могъл да ги обезпокои.

Козелът се върна късно, преди да се смрачи. Само пови глава и всички станаха. Той ги поведе по пътеката, която проправи през деня, и ги смъкна долу в долината, откъдето започваше поясът на клека. Там се заровиха в снега и корените и заспаха дълбок сън. Но те бяха премалели от глад. Когато се разсъмна, козелът ги изведе от новите леговища, прескочиха шумната река и потънаха под снежните навиляци да дирят мъх…

Така козелът водеше стадото много години. То се размножаваше, нарастваше; старите кози измираха, някои от младите забягнаха с други козли, но той все стоеше на жълтата скала и се взираше в далечината. Всички кози му бяха благодарни. Една пролет, когато минзухарът проби ръждивите букови шумки и се жлътна между снежните грамади, една от козите доби две бели козлета. Когато тя ги ближеше, покрай нея мина старият козел и я изгледа нерадостно, сякаш искаше да й каже:

— Защо си ги родила такива бели?

Козата се уплаши от погледа му, но му отвърна:

— Защото ти побеляха рогата!

Дотогава никоя коза не беше забелязала, че рогата му са бели. Те се събираха на купчинки и си шепнеха: колко е остарял! Козелът разбра за какво си говорят, но не се ядоса. Той беше свикнал на женските одумки. На второто лято, когато гората започна пак да жълтее, козелът видя, че всички кози се трупат около двата млади козела. Като настъпи нощта, той се качи на жълтата скала и облегна старите си кокали о студения камък. Нощта беше звездна, а планината така притихнала, че и тревица не потрепваше. Упоен от тая страшна тишина, козелът заспа. Когато се събуди, слънцето беше озарило върховете. Той потръпна, ослуша се, а тишината стана още по-страшна. Той остана сам! Стадото беше забягнало с двата млади козела. Очите му се наляха със сълзи. Той нямаше сили да побеждава младостта.