Читать «Един срещу трима» онлайн - страница 3

Аго не можа да се стьрпи и тръгна към чифлика. Искаше да си вземе само янурлука, не искаше да се покори и да иска хляб; като не му дават хляб, ще стой гладен.

Все под дъжда, измокрен, той стигна в чифлика, влезе в дома и с учудване видя, че вътре фенерът гореше. Той си беше там, дето го слагаха — на една дъсчица, забита в стената. Все там, на прозореца, си стоеше хлябът, както Галунка беше го оставила. Аго посегна, грабна го и го захапа. После приседна и заяде на големи залъци.

Той беше уморен и когато в едната му ръка от половината хляб беше останала само една коричка, отпусна се на коша и захърка с отворени уста. Мина се доста време. Гъските, които бяха в дама, забъблаха, като да си приказват, и дойдоха към Аго. Една погледа, погледа, па дръпна с човката си коричката от ръката на Аго. Другите искаха да я вземат, сбориха се. Една вила, опряна на стената, падна, удари фенеря и го събори.

Аго не се събуди. Фенерът беше се отворил, свещта беше паднала и някое време тъй си горя. Изведнаж се издигна пламъчец — запали се сламата наоколо. Пламъкът лизна заголения крак на Аго и той скочи. Огледа се, разбра какво става и заскача като луд върху запалената слама.

Аго угаси всичко до последната искра. Искаше да повика чича Митуша, но се остави. Почака, погледа — никъде не светваше. Аго намери ямурлука си и излезе вън. Гъските загракаха — значи, минали се бяха два часа след полунощ. Аго метна ямурлука на рамо и тръгна. Изведнаж пронизителен женски писък се чу. Още един… Още един…

Аго хвърли ямурлука и се спусна към господарската къща. На едно място той се поспря и се наведе; до стената бяха нахвърляни дървета. Аго избра едно, поопита го — беше нова топоришка, яка, неодялана. Аго я стисна здраво и пак затича.

Изкачи се по стълбите, вратата пред него беше отворена и той влезе в хаетя. Тъкмо в тая минута вратата на другата стая падна и трима души, които бяха отвън, влязоха по нея вътре, на светлото. Влезе и Аго. Панко и двамата селяни, които през деня бяха в чифлика, с ножове в ръце отиваха към Галунка.

Чу се едно „ъх!“ — тоя звук, който селяните издават, кога секат дърва. Почервенял, побеснял, Аго развъртя топоришката…

На другия ден Васил си дойде и доведе Василена. От Панко и от двамата селяни не беше останало ни следа. Само капките кръв по стълбите и долу по пътя показваха отде бяха избягали. Галунка, още бледна и изплашена, беше се посъвзела.

— Да го имам за верен човек, да го храня, да го туря пред всички, а той да ми направи това — ядосваше се Васил и крачеше из стаята. — Змия съм държал в пазвата си аз, змия!

Аго, на голяма чест сега, също беше тука. Като разбра, че се говори за Панко, той се намръщи и като си спомни вчерашната обида, каза: