Читать «Един есенен ден» онлайн - страница 2

— Не може… Днес не приемат…

— Но аз…

— Не може, разберете. Днес е сряда и началниците не приемат. — И той продължаваше грубо и нахално да дърпа Самсарова.

Самсаров разбираше, че тоя нахален разсилен го спира не толкоз, за да изпълни една наредба, а от една органическа почти нужда да бъде груб и зъл, та поне в това да изрази и той своето значение и превъзходство. Изпитвайки едно самодоволство от положението си, щастливи от ласките, които получаваха от началниците си, привикнали да чакат всичко от тях, разсилните в министерството се отнасяха грубо и предизвикателно особено към ония, външността и изгледът които издаваха в техните очи уволнени учители или кандидати за служба. Като желаеше да избегне по-голяма неприятност, Самсаров се обърна към разсилния кротко и примирително:

— Слушайте… Аз знам, че днес не приемат; при началниците нямам и работа. Но ще се кача горе, за да видя няма ли някое ново обявление. Само това…

— Не знам… Забранено е. Не може… — И разсилният пак го задърпа.

Самсаров кипна. Той не можа повече да се въздържи и, в припадък на силен яд, отблъсна далеч от себе си разсилния и почна ядосано и високо да го ругае. Разсилният, ядосан сам от съпротивлението му, готвеше се да отговори с още по-голяма грубост. Но появяването на ново едно лице го спря. Влезналият беше прилично облечен господин, със златни очила на сухото си лице. Разсилният почтително се поклони и стори път. Явно беше, че това е някакъв висок чиновник в министерството — не обаче от първите, защото инак Самсаров щеше да го познае. Зачул хокането на Самсарова, чиновникът разбра веднага в какво се състои работата. Но той продължи да се изкачва бавно и важно по стълбата, не показвайки намерение да се намеси, сякаш искаше да се почувства, че разправията с такива хора, неизвестни някакви учители, най прилича на разсилния. В това затишие, което явяването му предизвика, той искаше да се почувства и собственото му превъзходство, разликата между него — високия, важния чиновник — и Самсарова, нещастника в негови очи, принуден да проси по коридорите на министерството и да се разправя с грубия разсилен, същия, който с такова страхопочитание отстъпя пред него. И той се качваше бавно по стълбите с една лека презрителна усмивка.

Като стигна на площадката, чиновникът се спря. Полуобърнат към Самсарова, с един надут и надменен тон, предвзето различавайки думите си, той каза:

— Не ви прави чест. Това е недостойно за един учител… — Изразът на лицето му беше такъв, като че той притежаваше неизмерима морална сила; някакво божество пратено да съди другите.

Самсаров, който добре чувстваше всичката мизерия, всичката илюзорна сила и значение, които тоя нещастник си даваше, наново се обиди, по-силно и по-жестоко, отколкото от невежия разсилен дори. Една нетърпима болка свиваше сърцето му, виждайки се незаслужено унизен и обиден. Той търсеше нещо, което да премахне това тежко, болезнено чувство, което да го издигне в собствените му вече очи. Искаше да се нахвърля, да набие и единия, и другия, да ги смаже, да ги разкъса…