Читать «Евърлес» онлайн - страница 2

Татко ще побеснее, ако е запазил разсъдъка си.

„Само още един опит“ — отбелязвам наум, когато попадам на малка рекичка, минаваща през дърветата. Ромоленето й е замлъкнало, замръзнала е отгоре, но отдолу, под леда, бързо трепка нещо зелено, кафяво и златисто: пъстърва, която шава и се движи по някакво невидимо течение. Жива, под целия този лед.

Мигом коленича и разбивам леда с приклада на пушката. Чакам водата да се утаи, очаквам проблясването на люспите и от отчаяние отправям мълчалива молба към Магьосницата. Кръвната монета, която тази пъстърва би ми донесла, няма да покрие дори съвсем мъничка част от дълга на татко, ала не искам да отида на пазара с празни ръце. Няма да го сторя.

Съсредоточавам се, пожелавайки си препускащото ми сърце да се успокои.

И тогава, както става понякога, светът, изглежда, се забавя. Не, не изглежда. Клоните наистина спират да шепнат сред вятъра. Спира и почти недоловимото хрущене на снега, който се топи по земята, като че светът е притаил дъх.

Поглеждам надолу към бледия отблясък в калната вода — той също е захванат в диханието на времето. Преди мигът да отлети, нападам и пъхвам голата си ръка в потока. Шокът от студа пролазва нагоре по китката ми и притъпява усещането в пръстите ми. Когато се протягам към нея, рибата остава неподвижна — смаяна — сякаш иска да бъде хваната. Когато сключвам ръката си около хлъзгавото й тяло, концентрацията ми се нарушава и времето наново ускорява своя ход. Рибата, само мускули, се гърчи в хватката ми и аз се задъхвам, като едва не я изпускам. Преди да смогне да се изтръгне на свобода, я издърпвам силно от водата и я хвърлям в торбата си с един-единствен отработен жест. В продължение на секунда наблюдавам с леко отвращение как рибата се мята вътре, карайки зеблото да потрепва. После торбата става неподвижна.

Не знам защо понякога времето така забавя своя ход… напълно случайно. Вслушвайки се в думите на татко — нещо, което пазя в тайна — но веднъж той видял как от един мъж източили кръв, равняваща се на двадесет години, заради твърдението му, че можел просто с махване на ръката си да накара един час време да потече назад. Ако татко ме е научил на нещо, то е, че да държа главата си наведена, означава да бъда в безопасност. Съмнителните, долнопробни вещици, като Кала в нашето село, биват толерирани за забавление на суеверните — стига да си плащат рентата. Обичах да се отбивам при Кала и да слушам историите й за това, как времето се лее на вълни, забавя своя ход, понякога дори причинява пукнатини или трусове в земята, докато татко не ми забрани да ходя в нейния дюкян. Все още си спомням миризмата в него — аромат на подправки, примесени с кръвта от древните обреди.

Мнозина твърдят, че не вярват във вещици и митове, точно както отхвърлят разказите за душата на Алхимика, която се крие в гората и злостно лови малки деца, за да пролее кръвта им и да гледа как времето им се просмуква в земята. Ала същите тези хора все още избягват гората.

Пъхвам ръце под мишниците си, за да ги стопля, и пак се навеждам над реката, мъчейки се да се съсредоточа. Повече не се появява никаква риба и слънцето бавно спуска лъчите си ниско през дърветата.