Читать «Дядо поп и гатанките (Испанска приказка)» онлайн - страница 4

Доминго все още държел поводите на мулето.

— Моля ти се, дядо попе, позволи ми да дойда с тебе: аз ще водя мулето. То е своенравно и дяволито като някоя хубава госпожица. Щом види, че ме няма мене да го водя по правия път, веднага ще ти изиграе някоя игра, та има да се чудиш.

Но попът изгледал клисаря толкова страшно, че оня млъкнал и отпуснал поводите. Господарят му заминал.

Не минало и час и свещеникът от Сан Блас изгубил пътя. Той пуснал мулето да върви, където му видят очите, докле стигнало до едни храсталаци. Едно момче, сухо и тънко като скакалец, пасяло наблизо три кози.

— Хей, момче, накъде води тая пътека, дето минава край тоя храсталак?

— Наникъде, дядо попе. Нали я виждаш, че нито води някого, нито минава нанякъде, ами си лежи и не мърда!

— Ей, че си твърдоглав! Как се викаш!

— Аз се не викам никак и никога. Хората ме викат, когато им потрябвам.

— Не те е срам? Кажи ми, хитър нехранимайко, как наказват във ваше село такива маймунчета като тебе?

— Когато остареят, правят ги кочове — отговорило козарчето и се изсмяло.

Попът останал поразен от голямата безочливост на момчето. Значи, на един час раздалеч от Сан Блас има хора, които не признават прочутия тамошен поп. Чудна работа!

— Ееееех, де да бях дебел, какъвто си бях по-рано! Тогава всички щяха да ме уважават. А сега!

И той почнал да проклина краля и неговите дяволски гатанки.

Понеже от козарчето не можал да изтръгне ни дума, свещеникът се оставил на мулето да го кара, дето си ще. След час-два то го отвело в едно село.

Тъй попът обиколил за пет-шест дена всички свещеници в околността, които преди това презирал поради тяхната простотия. Той се силел да бъде към тях много любезен, дано изкопчи от някого отговор на трите въпроса. Но нищо не научил. Скитал се с мулето от село на село, кога недоял, кога недоспал. Когато се върнал в Сан Блас, тежел само 40 кила, а ни на един въпрос не бил научил отговора.

Като приближил до селото, той решил да си опита за последен път късмета. Чувал бил, че една баба, на име Долорес, е голяма познавачка. Мнозина отивали при нея да им каже, ако имат нещо изгубено или открадното, къде е. И тя познавала. Но попът се подигравал и с нея, и с ония, които се допитвали до нея. Срещнал една жена и я запитал къде живее Долорес, познавачката.

Жената му показала къщата и го запитала:

— Защо ти е, дядо попе? Искаш да се посъветваш с нея ли?

— Не е твоя работа! — отсякъл попът.

Влязъл в двора. Там седял един кърпач и набивал клечки на една подметка. Попът слязъл от мулето и седнал да си почине на столицата. Съсипан бил от път.

— Добър ден, приятелю — казал той на кърпача. — Ще ли бъдеш тъй добър да извикаш Долорес?

— На драго сърце, дядо попе. Долорееес! Никой не отговорил.

— Можеш ли я извика още веднъж?

— Разбира се, дядо попе. Долорееееес! И тоя път се не обадил никой.

— Извини ме, приятелю, но, моля ти се, извикай я за последен път.