Читать «Дядо Йоцо гледа» онлайн - страница 3

— Любопитно — каза си началникът, — нека дойде! Не, чакай да изляза!

И той излизе на одъра и слезе по стълбите.

Дядо Йоцо по тропането на чизмите позна, че е той, българският паша, па свали шапката.

Чиновникът видя пред себе си един белобрад старец, но със здрав още изглед, с едро, почерняло, грубо лице, с окъсан безрамник и с чешири, увити с връв. Цялото му тяло се тресеше. Той стоеше в смирено положение, с наведена беловласа глава.

— Какво има, дядо? — попита началникът приветливо.

Старецът вдигна глава, обърна към него безжизнените си очи, които не се движеха. Само мишците на едрото му лице нервно затрапераха.

— Ваша милост ли си, синко?

— Аз съм, дядо.

— Пашата ли?

— Той, същият — каза началникът усмихнат.

Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лявата мишница, взе му ръката, побара сукнения ръкав; похвана медните копчета на гърдите му и екселбантите; попипа с трепетна ръка сребърните плетени еполети на раменете му, па се подигна, та ги целуна.

— Господи, видох! — продума старецът, който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.

Па се поклони ниско и рече:

— Сега прощавай, синко, че ти направих труд! — И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.

* * *

После настанаха за него пак еднообразни, безпросветни дни; пак дълбокият мрак на слепотата, в който светеше със зарист блясък като ясна звезда в тъмна нощ само това видение — българският началник-паша! Чинеше се на стареца, че той пръв път след пет години бе прогледнал за един миг и видял „българското“ — една лучица от „българското“ — и се беше напълно уверил, че няма турци вече и е настанала слободия по света.

Освен тоя случай всичко друго си беше, както и по-напред: той пак срещаше в кръчмата същите селяни, слушаше същите крамоли и глъчки. Животът наоколо продължаваше да шуми еднакъв със своите неволи, трудове, дребни борби, без сам да вземе в тях участие, чужди за него и чужденец за тях. Една радостчица само му оставаше и му облажаваше тъмния живот: съзнанието, че България е свободна. И като внимаваше понякога на местните вражди и гонения, той се чудеше как тия хора си тровят живота, когато трябва да бъдат все весели и да се радват, че е българско и слободия. Та те имат очи: трябваше да бъдат честити!

„Ще рече човек, че те са слепци, а аз гледам“ — мислеше си той.

И той сядаше под церовете, слушаше как долу шуми Искърът, мислейки, че той пътува отдалеко и е видял много по-големи работи, и се радваше. И времето минаваше.

* * *

Един ден дядовото Йоцово сърце се разигра от ново вълнение. Дойде си в отпуск за Великден едничкият войник от селцето.

— Ами как дойде? С войнишки дрехи? — пита развълнуван дядо Йоцо.

— Във войнишки дрехи — отговарят му.

— И с калъчка?

— Да чуеш само как звънти, дядо Йоце!

Тича старецът при Кольовия син:

— Брей, юнако, тука ли си бре?…

— Какво дириш, Йоцо? — пита старият Кольо.

— Де аскерлият, да го видя?

Кольо извика сина си да го види дядо Йоцо и се усмихна самодоволно. Войникът излезе.

Старецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргавата ръка, която войникът му подава весело. Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува. После го погледва с безжизнения си поглед и зачудено лице, по което се проточили две сълзи.