Читать «Дяволски оркестър» онлайн

Стивън Кинг

Дяволски оркестър

Когато Мери се събуди, те вече се бяха изгубили. Тя го знаеше, а и Кларк също го знаеше, въпреки че първоначално не искаше да си признае. Изражението му недвусмислено казваше: „Писнало ми е, така че не се будалкайте с мен“, а устата му се смаляваше все повече и повече и можеше въобще да изчезне. И той никога нямаше да каже, че са се „изгубили“, щеше просто да каже, че „някъде сме объркали посоката“ и това бе най-многото, което можеше да си признае.

Те бяха напуснали Портланд предния ден. Кларк работеше за една компютърна компания — един от гигантите. Негова бе идеята да разгледат Орегон, извън приятното, но скучно предградие за каймака на средната класа в Портланд, където живееха — район, който бе известен на обитателите си като Софтуеър Сити. „Казват, че в горите е много красиво — й бе казал той. — Не искаш ли да разгледаме? Имам една седмица на разположение и вече започнаха слуховете за предстоящи размествания. Ако не видим нещо от истинския Орегон, мисля, че последните шестнадесет месеца ще останат единствено една черна дупка в съзнанието ми.“

Тя се бе съгласила достатъчно бързо (училището бе завършило преди десетина дни и нямаше часове в летните класове), сега се наслаждаваше на приятното усещане за свобода, на удоволствието от пътешествието, забравила, ме спонтанните ваканции често завършват не по правилата. Любителите на пътешествията без компас поемат по някой черен път, който води в задънения край на географията. Сигурно това бе приключение, предположи тя — човек можеше и така да го погледне, стига да поиска, но през януари тя навърши тридесет и две и смяташе, че на тридесет и две е може би прекалено стара за такива авантюри. Напоследък представата й за истински приятна ваканция бе мотел с чист басейн, хавлиени халати върху леглата и сешоар в банята, който да работи.

Вчерашният ден бе прекрасен, природата бе толкова разкошна, че даже Кларк на няколко пъти бе впечатлен и изпадна в необичайно за него мълчание. Те бяха прекарали нощта в приятна селска страноприемница на юг от Юджийн, любиха се не веднъж, а два пъти (нещо, за което тя най-определено не бе стара, за да може да му се наслаждава!) и тази сутрин се отправиха на юг, като целта им бе да пренощуват в Кламат Фолз. Още на разсъмване бяха на Орегонската щатска магистрала № 58 и това бе правилният път, но след това, по време на обеда им в град Оукридж, Кларк предложи да напуснат основната магистрала, която бе прекалено натоварена.

— Е, добре, не зная… — Мери говореше с раздвоението на жена, която е изслушвала много подобни предложения от съпруга си и бе понесла последствията на редица от тях. — Не бих искала да се загубим тук някъде, Кларк. Изглежда ми доста пусто. — Тя почука с добре поддържания и оформен нокът на една зелена зона, наречена Пустинята при стръмната скала. — Ключовата дума тук е пустиня, тъй като няма бензиностанции, няма хотели, няма и мотели.

— Е, хайде — каза той, като побутна настрани остатъците от пърженото пиле. От музикалния автомат Стийв Ърл и Дюксовете изпълняваха „Шест дни по пътя“, а навън няколко отегчени деца изпълняваха разни скокове със скейтборд. Те изглеждаха така, сякаш маркират с присъствието си времето и изчакват да пораснат достатъчно, за да напуснат завинаги този град и Мери знаеше точно как се чувстват. — Няма проблеми, скъпа. Ще вземем 58-ми път на няколко километра на изток… след това ще обърнем на юг по щатския път № 42… разбираш ли?