Читать «Дългият път към вечността» онлайн

Кърт Вонегът

Дългият път към вечността

Бяха отраснали врата до врата в покрайнините на града, край ниви, гори и овощни градини, край една красива камбанария, която принадлежеше на училището за слепи.

Сега бяха по на двайсет, без да са се виждали близо година. Отношенията помежду им винаги бяха шеговити и приятелски, но никога не бе ставало дума за любов.

Името му беше Нют. Нейното бе Катрин. В ранния следобед Нют почука на вратата на Катрин.

Катрин излезе да отвори. В ръката си държеше дебелото лъскаво списание, което четеше. То бе посветено изцяло на булчински костюми.

— Нют! — възкликна тя. Беше изненадана, че го вижда.

— Искаш ли да се поразходим? — попита той. Беше срамежлив, дори с Катрин. Прикриваше стеснителността си, като говореше разсеяно, сякаш това, което истински го интересуваше, се намираше някъде много далеч — като че ли беше таен агент, прекъснал за малко мисията си между прекрасните, далечни и зловещи нейни пунктове. Винаги говореше така, дори и когато ставаше дума за неща, които го засягаха дълбоко.

— Да се поразходим? — попита Катрин.

— Единият крак пред другия — отвърна той, — през поляни и мостове…

— Нямах представа, че си в града — каза Катрин.

— Току-що пристигнах.

— Още си в армията, както виждам.

— Остават ми седем месеца. — Беше ефрейтор в артилерията. Униформата му бе изпомачкана. Обувките му бяха прашни. Нуждаеше се от бръснене. Протегна ръка към списанието. — Дай да видя хубавата книжка.

Тя му го подаде.

— Скоро се омъжвам, Нют.

— Знам. Хайде да се поразходим.

— Имам ужасно много работа. Сватбата е след седмица.

— Ако се разходим, бузите ти ще порозовеят. Ще станеш розова булка. — Той разлисти страниците на списанието. — Розова булка като тази… като тази… като тази… — Нют й показа розови булки.

Катрин се замисли за розовите булки и порозовя.

— Това ще е моят подарък за Хенри Стюарт Чейсънс — продължи Нют. — Като те изведа на разходка, ще получи розова булка.

— Знаеш как се казва? — учуди се Катрин.

— Мама ми писа — отвърна той. — От Питсбърг е, нали?

— Да. Ще го харесаш.

— Може би.

— Ще… ще дойдеш ли на сватбата, Нют?

— Съмнявам се.

— Отпуската ти не е достатъчно дълга?

— Отпуска ли? — учуди се той. Разглеждаше реклама за сребърни прибори, отпечатана на две страници. — Не съм в отпуска.

— О!?

— Аз съм това, което наричат „самоволно отлъчил се“.

— О, Нют! Не може да бъде!?

— Може — отвърна той и продължи да разглежда списанието.

— Защо, Нют?

— Исках да разбера кои сребърни прибори предпочиташ. — Той започна да чете имена на модели от списанието. — „Албърмарл“? „Хийтър“? Леджънд"? „Рамблър Роуз“? — Вдигна очи и се усмихна. — Смятам да подаря на теб и съпруга ти лъжица.

— Нют, Нют, кажи ми, наистина…

— Искам да дойдеш с мен на разходка.

Катрин закърши ръце, по сестрински разтревожена.

— Нали ме излъга, че си избягал?

Той подсвирна тихо като полицейска сирена и повдигна вежди.

— Къде… Откъде? — попита тя.

— От Форт Браг.

— В Северна Каролина?

— Да. Близо до Файетвил, където е учила Скарлет О’Хара.

— Как дойде дотук?

Нют изправи палец и направи жеста на автостопаджиите.