Читать «Душа под наем» онлайн - страница 2

Иля Варшавски

Тетерин с учудване го погледна. „Лука Евсеевич Лангбард.“ „Имах честта да ви бъда представен.“ Така подхождаше на външния му вид. Непознатият беше облечен добре, дори изискано, но според представите от края на XIX век. Носеше раирани панталони, черен двуреден редингот от много фино сукно, впрочем леко поизбеляло по шевовете, висока колосана яка с прегънати крайчета, вместо вратовръзка джувка от черно моаре. Върховете на обувките му бяха велурени с безброй дребни копченца. Кожената чанта в ръката му беше също така старовремска като цялото одеяние на собственика й.

На всичко отгоре в антрето се разнасяше мирис на някакъв старинен парфюм или на тамян.

Впрочем и екзотичната външност на госта, и особено този мирис се сториха на Тетерин удивително познати.

— Моля! — каза той, като покани Лангбард да мине напред.

Щом влязоха в кабинета, се случи нещо, което учуди Тетерин, макар да бе незначително. Диана, която обикновено запазваше гордото си равнодушие към всички чужди хора, се спусна към Лангбард и почна да го души с някакво упоение, като завираше носа си ту в панталоните му, ту в редингота.

— Диана, иди си на мястото! — викна й Тетерин, но това не направи никакво впечатление на кучето. — На кого говоря, скоро на място! — Той лекичко я шляпна. Тя го подуши още няколко пъти, а после лицемерно се прозина и легна на килима, като впери очи в Лангбард.

— Извинете! — каза Тетерин. — Тя никога не си е позволявала подобно нещо. Просто не мога да разбера…

— Миризмата — прекъсна го Лангбард, настанявайки се в креслото. — Няма нищо чудно, просто миризмата. Животните я обичат. И така, нали ме помните. — Звучеше не като въпрос, а като твърдение.

— Минута… — Тетерин закри с ръка очите си. Много му се искаше да си спомни къде бе виждал нелепата фигура в редингота, лицето с остричкото носле, редките посивели коси и безкръвните ръце с дълги пръсти. И тази миризма… Той пое слабия аромат на тамян и изведнъж най-неочаквано всичко му се проясни.

… Беше на един от ония гуляи, които той устройваше в къщи по случай излизането на негова нова книга. Много пиха, обсъждаха литературните клюки, гризеха кокалите на отсъствуващите, някого по навик ругаеха, някого по традиция хвалеха. Към дванадесет в трапезарията вече не се дишаше от миризмата на лук, водка, запотени тела и от дима на цигарите. Отвориха прозореца, но това не помогна. Лепкавата мъгла, наситена с бензинови пари, не беше по-добра. Тетерин запали свещ, за да освежи поне малко задимения въздух. Поведоха се обикновените разговори, че съвременната цивилизация ни лишава от истинските радости на живота, че защо са всички тия постижения на материалната култура, когато скоро няма да имаме вече какво да дишаме, че ако докараме сега един първобитен човек, той и час не би издържал и така нататък.

Тогава пийналият доста Тетерин напук на всичко казано заяви, че никога не би заменил автомобила си с правото да тича гол из гората и че изобщо не е известно на какво е миришело там, в ония най-първобитни гори. Може да е било и по-лошо дори, отколкото днес в града.