Читать «Дузина Джоконди» онлайн

Владимир Колев

Дузина Джоконди

„Невероятно“. Глупава дума, издаваща ограничеността ни. Всичко на този свят е вероятно!

Любимото занимание на Рене Калви сутрин бе поливането на цветята. Така ли бе, или така му се струваше, но имаше усещането, че в отговор на всекидневните грижи, те излъчват към него някакъв поток от флуиди, заредени с благодарност. А след поливането заставаше пред рамката на картината и галеше с поглед най-голямото съкровище, което притежаваше.

Още като студент обичаше да обикаля бърлогите на букинистите край Сена. При една такава разходка попадна на ескиз, който по странен начин погъделичка съзнанието му. Понеже знаеше хватките на пазарлъка, със съсредоточен вид започна да разглежда томче на Валери. Успя да избудалка стария Жо и взе за дребни пари ескиза. Нямаше търпение и си позволи лукс — хвана такси. С разтреперани ръце извади албум с репродукции на импресионистите. Едуард Вюйар „Възрастна жена разглежда ръкоделието си“. Съкровището, с което току-що се бе сдобил, вероятно бе един от предварителните ескизи на Вюйар. След доста справки и консултации с удоволствие разбра, че покупката му е сполучлива. Можеше да получи добри пари, но Рене се пребори със сребролюбеца в себе си и запази съкровището. И всяка сутрин, ритуално му се любуваше.

… Застана пред рамката и усети, че краката му омекват. Бавно отиде до кухненския бокс, направи силно кафе и противно на навика си, го изсмука на едри глътки. Краката му сами, отново го заведоха пред рамката.

Нямаше грешка. В същата тази рамка, с леко охлузен долен десен ъгъл, липсваше ескизът на Вюйар. Но тя не беше празна. От нея, с характерната си тайнствена усмивка, го гледаше „Охранена, възгрозна италианка“ — Има и такова определение за Джоконда.

Кой ли си е направил тази шега, помисли Рене? Нямаше много приятели. Постепенно си изграждаше ограден и подсигурен живот на застаряващ ерген. Не, определено нямаше не само приятел, но и достатъчно добър познат, на който да бъде преписано авторството на тази шега. А колкото повече разглеждаше копието — това разбира се не може да бъде нещо друго освен сполучливо копие — толкова повече се уверяваше колко близо е то до оригинала. Бе прекарал достатъчно часове в „Лувъра“ за да се отпечатат в съзнанието му множество едва забележими детайли, съчетания и дребни подробности. Ако не бе очебийният абсурд, можеше да се закълне, че това е — прости, Господи! — оригиналът…

Обади се до офиса и съобщи, че е болен и в следващите два-три дни вероятно ще отсъства. После внимателно откачи рамката, занесе я в бокса и си направи конска доза кафе. Трябваше да си избистри мозъка… Седна срещу картината и започна да пие кафявата течност на малки глътки. Въобще не се сети, че не е закусвал.

След първоначалната еуфория, усети захладняване. Ами, ако на вратата се позвъни и учтив цивилен полицай покаже служебната си карта? И попита не му ли се намира, ей така случайно, една картина? Казва се „Мона Лиза“… Възможен е и друг вариант — през отнесената с пантите врата да нахълтат двама-трима яки мъже, след които върху мозайката на коридора остава огромно червено петно… Възможни са много варианти и май всичките — неприятни… Изпи последната глътка кафе и сложи на коленете си справочника. Номераторът на Лувъра бе…