Читать «Друг свят» онлайн

Йордан Йовков

Друг свят

Както беше се поприпекъл на слънце, на Илия Дочкин не му се ставаше, макар че беше дошло време да позаобиколи към Темелковия хан. Не му се ставаше, защото на неговите години всяко ставане беше мъчно. Най-после той се реши, изправи се, постоя като изтръпнал, докато попремине болката в старите му колена, и тръгна. Зачука патерицата, но стъпките му едва се чуваха.

Между Дочкин и Темелко ханджията имаше отколешно приятелство — Дочкин беше стар хергеледжия, а Темелко беше джамбазин. И двамата разбираха от коне. Повече разбираше, може би, Темелко. В неговите ръце и най-пусталата кранта ставаше хат, болният кон оздравяваше, поне докато го продаде, а тежкият и мързелив ставаше бръз и припрян като хала. Как? — Много просто. Върху гърба на коня Темелко хвърляше някой хасър и след това започваше да бухти по него с тояга. Под хасъра изплашеният кон скача, бъхти се, лудее тъй, че когато Темелко го изкара на пазара, още върви като попарен, а очите му гледат на четири.

Изкуството на Темелко отиваше дотам, че той можеше да изправя дори ушите на клепоухи коне; ако ли пък ушите бяха големи, можеше да ги поизрязва и да ги прави по-малки. А като вземеше печена ябълка или печен картоф още горещ и го натиснеше върху челото на някой кон, на това място след време израстваха бели косми и ставаше звезда. Можеше конят да е краден — не винаги Темелко работеше с чисти хора, — но с тая звезда, поподстриган и постъкмен от Темелка, не можеше да го познае вече никой.

Такъв майстор беше Темелко. Но нямаше сърце и на конете гледаше само като на стока, от която можеше да спечели или да изгуби. В яхърите те влизаха и излизаха, както пътниците преспиваха в хана му и си отиваха. А конят иска да го имаш, да му се радваш. И трябва да знаеш как да отидеш към него. Може да е и най-лудият кон, но щом го потупаш по шията, потъркаш го по челото и му дъхнеш в ноздрите, става кротък като агне и ако щеш — мини под него. И още много неща, които може да знае само онзи, който не е купувал и продавал коне, а дето се казва, е расъл между тях. Тъй си мислеше Дочкин из пътя и тъй като тия мисли го вълнуваха, гледаше право в земята и често-често подрусваше глава.

Като стигна в хана, Дочкин видя, че Темелко стои под навеса и гледа един кон. Загрижен беше Темелко, умислен. Преди няколко деня беше купил той тая кобила и ето че се беше разболяла. „Колко съм ги церил, и нея ще изцеря“ — беше му се похвалил той вчера.

— Е, как е, Темелко? — попита Дочкин. — Мина ли й?

— Все тъй. Дявол знае що й е. Не е човек да каже ки…

— Чуй ма, Темелко… уж си доктор я! Разбираш…

Темелко плю, но не отговори. И двамата се загледаха в кобилата. Такова хубаво добиче рядко беше попадало в ръцете на Темелка. Личеше си, че е от сой; тънки нозе, малка глава, прибрани уши. А виж само какви жили са набъбнали и лъкатушат под кожата й, и смятай какво сърце има. Но тая болест я стопи. Изпрегърбило се беше горкото животно, прибрало нозете си наблизо, потреперваше, сякаш го шибаше студена зимна лапавица.

— Темелко, я чуй ма — рече Дочкин, — да не е пък настинала? — Не е, не. Да беше настинка, знам аз. Настинка няма, на, гледай — и Темелко стисна кобилката под гушата, но животното не закашля. — Друго има тя, друго…