Читать «Доктор Джан-Джан ((Фантазия-вшутявка))» онлайн - страница 2

— Апатия! Умствена недозрялост до разбирането на гения! Сган нечувствителна! Общество неблагодарно!

Оттогава се ожесточи доктор Джан-Джановото сърце…

* * *

Един ден една гениална мисъл му дойде.

— Аз само когато умра, ще бъда оценен; когато вляза в гроба, моята слава ще възкръсне… Нека умра! Желал бих да чуя тия чавки как ще заграчат подир носилото, което отнася една национална слава, която невежеството не щя да припознае, завистта уби с клеветите си… тоест с мълчанието си — поправи се доктор Джан-Джан.

Като изрече тия думи, доктор Джан-Джан обяви на домашните си, че отива на разходка в Костенец за една неделя, качи се на железницата и вечерта беше в разкошните поли на величествените Родопи.

Ни домашните му подозряха намерението му, ни пътниците проникнаха причините на неговата навъсена замисленост и безмълвие. Някои си обясниха тая му мрачност чрез разстройство на желъдъка му, други мислеха, че го боли зъб.

Тоя прозаичен народ не беше в състояние да отгатне трагедията в тая неудовлетворена и голяма душа.

Друсливата талига го пое от станцията Баня Костенец и го понесе през храсталива поляна към Костенец.

* * *

Талигата влезе в селото и спря пред Джуровия хан.

Доктор Джан-Джан се качи на горния кат, в стаята си, последван от ханджията.

В стаята имаше едно желязно легло, по чаршафа на което рояци дървеници играеха кадрил; над него стената беше цяла зацапана от мъченическа кръв на тоя игрив народ.

Но тия зрелища на живот и на смърт не привлякоха вниманието на доктор Джан-Джана, цял углъбен в мрачния си замисъл.

— Какво желаете, господине? — попита учтиво ханджият, като крадешком бръсна с ръка по чаршафа.

Доктор Джан-Джан не отговори. Той ходеше развълнуван.

— Бил ли си в София, приятелю? — попита доктор Джан-Джан.

Ханджият фърли гръмоносен поглед към чаршафа, дето животът и движението пак се поднови с по-голяма сила, и отговори:

— Биле сме в София, господине, и живели сме там дори!

— Живял си? Тогава трябва да познаваш там… първите хора?

— Познаваме.

— Познаваш ли доктор Джан-Джана?

— Познавам. Познавам и доктор Цолев — той беше тая пролет тука и го водихме на водопада — ваша милост, идете, господине, на водопада, — брахме му и някакви билки… Познавам и бай Таска, дето направи хотел „Черно море“ — осемдесет хиляди лева му костува; познавам и други богаташи там…

Доктор Джан-Джан пресече тая излиятелност, която земаше застрашителни размери, и попита пак:

— Та познаваш ли доктор Джан-Джана?

— Познаваме го.

— Виждали ли сте го?

— Кой? Джан-Джана ли?

— Доктор Джан-Джан! — забеляза внушително доктор Джан-Джан, като натърти на думата доктор.

— Да! Доктор Джан-Джан!… — повтори и ханджият.

— Какъв е той?

— Тоест, не сме го виждали — замънка смутен ханджият, — но сме чували за него… И ние, като сме при гората, не сме на оня край на света, я!

— Какъв човек е той? — попита недоверчивият доктор Джан-Джан.

— Кой? Доктор Джан-Джан ли?

— Да.

— Как, голям човек! И тука — питай когото щеш — всеки го знае… И моите деца го знаят… И най-малкият, Стефан — той е в четвърто отделение сега.