Читать «Доктор Андрозов» онлайн - страница 2

Но, както и да е, нему му беше много скверно и горният афоризъм недостатъчно го примиряваше с факта (Поделков беше богат). По една неумолима асоциация на идеи той си припомни сега пък случаи на сгрешаване или нерадене от негова страна със смъртотворни последствия. И въпреки нежеланието му, неприятни спомени се будеха, шатреха в ума му; работи, отдавна минали и забравени, сега възкръсваха в поразителна ясност и реалност пред него. Той си припомни например, когато еднаж, подир вечеря, при кафето си, една бедна сиромахкиня от тяхната махала се втурна у него и с уплашен глас го повика при зле болния си син. Това обезпокоение го ядоса и той попита грубо: — „Имаш ли пет лева?“ — „Един лев само имам, майка!“ — „Нямаш? Аз не ходя!“ Сиромахкинята си излезе разплакана. През нощта момчето умря, лишено от навременна медицинска помощ. Друг път, на една невеста от Ючбунар, поради повръхна и небрежно направена диагноза, той предписа вместо нужното лекарство съвсем друго, пагубно в положението, в което се намираше болната. Той разбра грешката си, когато я завари, че бере душа… Ами нещастният Калудов?… Ами евреинът Нахим? Те спят сега на Орландовци и той знае от що… И други, и други… Истина, всичките тия бяха бедни и незначителни хорица… Но тия спомени ядосваха доктора — не че съвестта му имаше някаква намеса тука — а тъй, просто му теготяха със своята досадливост, както една упорита муха, която ти каца постоянно на носа, или леплива паяжина, закачена на шапката ти…

Едвам беше извървял петдесетина разкрача, преследван от подобни мисли, докторът видя, че отсреща се зададе Поделковата женена сестра, която бе видяла, че излиза от братови й. Когато снощи той напусна болния, тя беше там и чу тържественото му уверение, че брат й е спасен. Очевидно, тя не знаеше още скръбната новина, та лицето й беше така спокойно, стори му се даже весело. Той прибледня, обзе го малодушие, помисли даже да удари на друга страна, да я не срещне, но беше късно. Тя го приближи.

— Добрутро, господин докторе, как е бачо? — попита тя усмихната вече.

— Госпожо, бях… Брат ви е… Тая заран… Човещина…

Андрозов смънка думите си, той не чувствуваше земята под себе си. Но като забеляза уплашеното лице на сестрата, той излъга, за да се избави от неприятности:

— Брат ви… доста добре е…

Лицето на сестрата се проясни.

— Да, и аз бях у дома тая заран и бачо е още по-добре. Та затова наредихме да му се свети масло… Нека господ си има милост за него, пет деца дребни има…

— Да? — извика докторът с такъв страшен глас, щото го чу цялата улица. — Да идем, да идем!

И той се повърна скоришката с Поделковата сестра и влезе в стаята на оздравяващия болен.

Два свещеника четяха молитви за здраве сред дима от кандилницата и при няколко вощеници, турени на постлана с месал маса. Поделкову беше толкова подобряло, щото беше можал да стане прав и да присъствува на маслоосвещението.

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]