Читать «Докато пари» онлайн

Красимир Бачков

Докато пари

Когато моят бивш даскал Георги Димов веднъж ми каза, че да съм циганин не е нещастие, а възможност да усетя вкуса на живота по-добре от останалите, ми идваше да се изплюя на лъснатите му стари обувки, въпреки, че от всички учители, него уважавах най-много. Тогава разбира се, бях малък и през ум не ми минаваше, че може да е прав. Много трудно ми беше да преглътна сълзите и слюнката си, защото Димов ми подаваше половината от сандвича, който си бе купил от лавката за закуска. Всеки ден в голямото междучасие, повечето деца се юрваха с бесни викове към лавката, като се блъскаха и пререждаха, за да си купят закуска. Продавачката, леля Денка, приготвяше много вкусни „принцеси“ с кайма, малко запечен кашкавал отгоре и поръсени с мерудия, която ухаеше толкова апетитно, че макар да не исках, без да знам как, се отзовавах винаги до лавката, и гледах как другите деца ги хрускат лакомо и преглъщах. В джобовете ми по това време, много рядко се свъртаха стотинки. Бяхме три деца и със заплатата си на чистачка, майка ни отглеждаше трудно и с доста лишения. Баща си не помнех, защото малко преди да се родя, бе влязъл в затвора. Мама не обичаше да го споменава, защото бе извършил убийство.

Та, макар да ме бе срам, поех сандвича от Димов и без да му усещам вкуса, отхапах. Да преглътна обаче не можах. Димов ме потупа по врата и с присвити очи, шеговито подхвърли:

— Лапай момче, докато пáри! После не е сладко!

Когато си различен от повечето хора и тая разлика не е в твоя полза, дори най-малката човещина от някого, може да те трогне и да я запомниш за цял живот. Най-важното, което друг е правил за мен след майка ми, го стори пак Димов. Ако мога по някакъв начин да го почета като баща, бих го сторил. Само, че се съмнявам да му хареса. Той просто не ни обичаше нас циганите. Казваше, че сме като дивите животни и трудно се опитомяваме. Беше доста груб учител по трудово обучение, с някакво първично чувство за справедливост, което включваше дори и шамари, за особено провинилите се. Интересно, но никой никога не се оплака от него, независимо от възможността да го оставим без работа. В безумната държава в която живеехме, една жалба от някой ошамарен калпазанин, положително щеше да го изхвърли на улицата, защото нашите права на малцинство се защитаваха, за разлика от неговите. Предполагам, че изключителното му излъчване на мъж, в едно училище, пълно с истерични даскалици и още двама даскали-мижитурки, го правеше нужен и дори обичан от повечето деца. Към мен той се отнасяше благосклонно, защото не крадях, не лъжех и общо взето нямах вкус към насилието, което моите „братовчеди“ ежедневно проявяваха в една или друга форма.

Бях в седми клас, когато ликвидираха оркестрите в училище. Години наред, фанфарният и духовият оркестър, носеха слава и награди на училището ни, но добрият, кротък учител по музика почина и след него всичко се разтури. Учителките по музика идваха и си отиваха за по месец — два, повечето часове не ги карахме, а един ден в края на учебната година, видяхме как чистачките изхвърлиха в кофите за смет, част от бракуваните духови инструменти. Изглежда бе проведен търг, защото някои от учителите помъкнаха разни тръби, а огнярят, като мравка влачеща по-голямо от нея зърно, бе нарамил голямата фуния на баса. Бяха ни свършили часовете и аз мързеливо тътрех крака към къщи, когато видях Димов. Учителят бе спрял до оградата на училищният двор и се опитваше да свири на тромпет. Между краката стискаше куфарчето си, духаше, издул бузи в тромпета, а от него излизаха звуци, подобни на магарешки рев. Аз естествено се изхилих, а той бавно свали инструмента, изтри с носна кърпа зачервеното си от усилията лице и запита: