Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 20

— Тлъстият му кучи син!

Засилвам се да се метна от трема. Покривът на обора щръква от сумрака. Ако се изхвърля, мога да прелетя през въздуха като розовата дама от цирка и за секунда да се топна право в топлата му миризма. Ръцете ми загребват храстите; чакъл и пръст се сипват надолу под краката ми.

И отново мога да дишам, в топлите изпарения. Влизам в клетката на коня, опитвам се да го докосна и вече мога да плача, да избълвам плача. Мога, когато той свърши с къчовете, тогава мога да плача, да дръпна един плач.

— Уби я. Той я уби.

Животът в него препуска под кожата, под ръката ми, избива през петната, блъска ме в носа и там гаденето се обръща в плач, плачът блъвва и след като го повърна, мога вече да дишам. Много шум вдига тая работа. Поемам миризмата на кипналия живот под ръцете ми, той плъзва нагоре по тях и тогава мога да си тръгна от обора.

Не я намирам. В тъмното, в прахта, по стените, не мога да я намеря. Плаченето вдига много шум. Ще ми се да не вдига толкоз шум. После я откривам под навеса за каруците, в прахта, и търча през целия двор до пътя, а пръчката подскача на рамото ми.

Те ме наблюдават, докато тичам, и започват да се дърпат назад, въртят ужасени очи, пръхтят, изопват ремъците. Удрям. Чувам как пръчката шиба; виждам как жули главите им, гръдните каиши, понякога не уцелва, понеже те отскачат на задни крака и се мятат, но аз съм доволен.

— Вие убихте майка ми!

Пръчката се чупи, те отскачат на задни крака и цвилят, думкат гръмко с копита по земята; гръмко, щото ще вали и въздухът се е опразнил за дъжда. Но още е достатъчно дълга. Аз прибягвам на едната, на другата страна, те отплесват назад, опъват до скъсване ремъците, аз удрям.

— Вие я убихте!

Удрям по тях, пак удрям, те въртят в кръг на дългите изопнати поводи, каручката също върти на две колела, неподвижна като забита в земята, и конете са неподвижни, като че ли задните им крака са приковани към центъра на въртяща се плоча.

Хуквам през прахта. Докато тичам през вдигнатия облак, не виждам къде изчезва каручката, дето е кривнала на две колелета. Фрасвам, пръчката удря земята, разцепва пепелта, отскача и пак пори въздуха, а прахолякът се понася надолу по черния път по-бърз от пушилка след лека кола. Сега мога да плача и да си гледам пръчката. Счупена е до хватката ми и е колкото подпалка, нищо че е била дълъг клон. Захвърлям я и мога да плача. Този път няма много шум.

Кравата е запречила вратата на обора и преживя. Като ме вижда да идвам под навеса, мучи, устата й е пълна с провиснали треви, езикът й е изплезен.

— Няма да те доя. Нищо няма да направя за тях.

Чувам я да се извърта след мен, докато минавам. Обръщам се, тя се е лепнала за гърба ми със сладкия си, топъл, остър дъх.

— Нали ти казах, че няма!

Търка в мен муцуна, души ме. Стене дълбоко, със затворена уста. Замахвам и я псувам, както прави Джуъл.

— Разкарай се.

Навеждам ръка до земята и налитам към нея. Тя отскача и се врътва да бяга, но спира да ме издебне. Мучи. Пристъпва към пътеката и отново запира, оглежда пътеката.