Читать «Докато лежах и умирах» онлайн - страница 17

— Каш, ей, Каш!

Дарл

Тате стои до леглото. Зад крака му наднича Вардаман с кръглата си глава, кръгли очи и устата, която тъкмо се отваря. Тя гледа в тате; като че ли целият гаснещ живот пресъхва в очите й, скоропостижно, необратимо.

— Тя иска да дойде Джуъл — казва Дюи Дел.

— Чуй ме, Ади — предумва я тате, — те с Дарл отидоха да превозят един извънреден товар. Сметнаха, че времето ще им стигне. И че ти ще ги изчакаш, тия три долара, тъй де…

Навежда се и слага ръка върху нейната. Тя го гледа още малко, без укор, без нищо, сякаш само очите й слушат неудържимите пресекулки на гласа му. После се надига, тя, която не е помръдвала от десет дни. Дюи Дел се навежда и се опитва да я върне към възглавницата.

— Мамо, мамо.

Тя гледа през прозореца как в чезнещата светлина, приведен над дъската, Каш усилно се приближава към мрака и навлиза в него, сякаш всеки замах на триона осветява движенията, породени от дъската и триона.

— Ей, Каш — провиква се тя с остър, силен и неотслабнал глас. — Ей, Каш!

Той вдига поглед към изпитото лице в здрачната рамка на прозореца. Тази картина композира цялото време от неговото детство до днес. Той пуска на земята триона и вдига дъската, за да я види тя, и в същото време се взира в прозореца, където лицето не трепва. Довлича втора дъска, намества я и поставя двете под ъгъл, каквато ще е окончателната им позиция, кимва към другите дъски, пръснати по земята, и с едно движение на свободната си ръка очертава като в пантомима формата на завършен ковчег. Още няколко мига тя го наблюдава от така композираната картина без укор и без одобрение. После лицето изчезва.

Тя ляга назад и извръща глава, не хвърля дори бегъл поглед към тате. Очите й се спират на Вардаман; тия нейни очи, в които животът внезапно нахлува; два пламъка лумват в миг на упорство. После угасват, сякаш някой се навежда и ги духва.

— Мамо — вика я Дюи Дел, — мамо.

Надвесена над леглото, повдигнала леко ръце, тя още маха с ветрилото, както през последните десет дни, и започва да нарежда. Гласът й е силен, млад, звънък и чист, опива се от собствения си тембър и пълнозвучие, а ветрилото се поклаща все тъй равномерно нагоре-надолу и шепти безполезната си мелодия. В един момент тя се хвърля върху коленете на Ади Бъндрън, сграбчва я, разтърсва я с буйната сила на младостта, преди неочаквано да разпери ръце и да се просне върху купчинката разядени кости, останала от Ади Бъндрън, а сламеникът от царевични обелки да разбръщолеви и разшушне целия креват, докато ветрилото в дланта й потупва по юргана със сетни издихания.

Зад краката на тате Вардаман наднича с широко зяпнала уста, цялата кръв от лицето му се е стекла в устата, като че ли някак сам се е захапал и засмукал. Опулен, Вардаман започва бавно да отстъпва от леглото, пребледнялата му физиономия се разпада в полумрака като хартия, лепната върху ронеща се стена, после изчезва.