Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 9

— Емили, добре ли си? Не ядеш.

Майка й беше права. А чинията пред нея беше пълна с любимите й макарони със сирене.

— Не съм много гладна — отвърна Емили, но все пак набучи макарони на вилицата.

Майка й все още беше притеснена. „Наистина ме обича“, помисли си Емили, и за майка проявява доста голямо разбиране. Поне за повечето неща. — Мамо? — започна Емили, но смелостта й се изпари.

Майка й въздъхна.

— Пак имаш видения, нали? — това не беше въпрос, но Емили все пак отговори. Тя отчаяно искаше да поговори с някого.

— Нещо такова.

— Говориш ли за тези неща в… специалните часове? Учителката не ти ли помага да… се справиш с проблема?

Така майка й възприемаше дарбата й — като проблем. Когато помолиха Емили да посещава часовете, мадам беше обяснила на майка й, че идеята е учениците да се научат да канализират и контролират уменията си. Някак си обаче майка й беше останала с убеждението, че целта е да помогнат на децата да се отърват от заблудите си.

— Говорим за дарбите си — отвърна Емили, наблягайки на думата. — Обсъждаме как да ги развиваме и как да се възползваме от тях.

Както обикновено, майка й не чу нищо.

— Ем, скъпа… Ако онази мадам не ти помага, може би трябва да започнеш отново да ходиш при доктор Макъл.

Емили потръпна. Преди две години майка й я беше завела на психолог. Той се беше отнесъл към нея като към шестгодишно дете с въображаем приятел и беше заключил, че виденията й са плод на прекалено силно развито въображение. Не, доктор Макъл не можеше да й помогне.

Тя се отказа.

— Добре съм, мамо. Имам много домашно и съм малко изнервена.

Това беше нещо, което майка й разбираше.

— Тогава върви и се залавяй за работа — отвърна рязко тя. — Аз ще измия чиниите.

— Ще раздигна масата — предложи Емили. Докато събираше чиниите, телефонът иззвъня. Майка й го вдигна.

— Ало? Здравей, Трейси. Да, тук е. Има много домашни, така че не говорете дълго. Наистина ли? Добре, ето я и нея — тя подаде безжичния телефон на Емили. — Трейси има някакви проблеми с домашното и иска да говори с теб.

Това не беше истина — мадам не им беше дала домашно, а с Трейси нямаха други часове заедно. Емили взе телефона и продължи играта.

— Здрасти. Ще взема телефона в стаята си, за да погледна домашното — каза тя за пред майка си. Вече в стаята си, тя затвори вратата и се тръшна на леглото с телефона. — Здрасти пак. Какво има?

— Нищо особено. Чакай да извикам нещо на клонингите. Хей, момичета! Марш от стаята ми! Веднага!

Емили си представи как сестрите близначки на Трейси — прословутата Седморка — се бутаха край нея и настояваха за приказка. Емили беше единствено дете и преди завиждаше на Трейси. След като прекара малко време у дома й обаче, започна да разбира защо Трейси искаше да се научи да изчезва, когато пожелае — понякога сигурно наистина й се искаше да се скрие от момичетата.

— Здрасти. Вече съм тук. Обаждам се да разбера как си. Днес не беше в много добро настроение.

Емили не се изненада, че Трейси беше обърнала внимание. Трейси беше истински експерт по депресиите — самата тя беше в такова състояние почти пет години.