Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 15

— С мен също — допълни той.

Джена се успокои, тъй като само мъртвите идваха да говорят с Кен. Огледа останалите в класната стая. Емили все още гледаше в празното пространство, вероятно опитвайки се да получи видения. Това беше хубаво, реши Джена. Не искаше да я разсейва.

В другия край на стаята Чарлс седеше в количката си и се забавляваше. Два молива се дуелираха във въздуха пред него, без някой да ги държи. Очевидно Чарлс ги движеше със съзнанието си. Той не изглеждаше притеснен за липсващите ученици, което беше логично — рядко се интересуваше от някого другиго, освен от себе си. Сигурно заради това нямаше нито един приятел.

Сара правеше каквото й беше наредено. Беше отворила тетрадката си и пишеше усърдно. Джена се отказа да влиза в съзнанието й. Сара избягваше да мисли за интересни неща като един вид застраховка — в случай че Джена се изкушеше да използва дарбата си.

Аманда се въртеше. Барабанеше с пръсти на чина, отваряше и затваряше тетрадката си и тупаше с крак. Накрая стана и отиде до Кен — явно единствения в класа на нейното ниво и единствения, с когото си заслужаваше да говори.

— Това е зловещо — заяви тя.

— Ти сериозно ли? — възкликна Джена.

Аманда я стрелна с поглед, сякаш казваше: „Не говорех на теб.“ На Джена не й пукаше. Бяха прекарали известно време заедно, докато Аманда беше в тялото на Трейси, и Джена знаеше, че Аманда беше много противоречива личност. Всъщност не беше чак толкова лоша. Държеше се отвратително, но имаше и още нещо. Злобата извираше дълбоко от съзнанието й и понякога Аманда беше откровено зла.

Не и към Кен обаче. Преди катастрофата той беше спортист и Джена подозираше, че Аманда си пада по него.

— Ти какво мислиш, Кен? — попита Аманда.

— Става нещо — отвърна Кен. — Ако бяха болни, щяха да са в списъка на отсъстващите. Родителите им трябва да са много притеснени.

— Картър няма родители — изтъкна Аманда. — А родителите на Трейси сигурно мислят, че нарочно е изчезнала. Ако обаче родителите на Мартин не знаят къде е, сигурно са откачили от притеснение. Той живееше срещу нашата къща и помня как майка му го викаше да влезе, веднага щом излезете навън да играе.

Джена не се въздържа.

— Значи с Мартин сте си играли като деца? — попита тя палаво. — Най-добри приятели ли бяхте?

Аманда дори не я удостои с отговор.

— Кен, как според теб трябва да постъпим?

— Не знам — каза простичко Кен.

Джена имаше предложение.

— Може да питаме Емили кой друг ще изчезне — тя се обърна към Кен. — Емили предсказа, че Картър, Трейси и Мартин ще отсъстват.

Кен вдигна вежди.

— Така ли? Хей, Емили? — той повиши глас. — Емили!

Емили бавно се обърна към тях.

— Да?

— Ела тук — нареди й Аманда.

„Не й позволявай да те командва, Емили“ помисли си Джена яростно. Емили обаче не можеше да чете мисли, а и изглеждаше толкова отнесена, че сигурно щеше да се подчини и на катерица.

Тя тръгна към Джена, Кен и Аманда.

— Какво става? — попита Аманда.

Емили се стресна.

— Откъде да знам?

Кен се обърна към нея по-спокойно:

— Наистина ли видя, че и тримата ще изчезнат?

Емили кимна.

— Да. Но само това. Просто ги нямаше в стаята.