Читать «Днес го имаш, утре го губиш» онлайн - страница 12

— Видение ли си имала?

— Постоянно имам видения — отвърна Емили. — Това е проблемът. Виденията невинаги показват истината. Всъщност не е точно така. Те са верни само донякъде.

— Говорили сме за това — напомни й мадам. — Разсъждаваш ли върху тях? Търсиш ли ключови моменти, които да ти помогнат да ги разгадаеш и да се възползваш най-добре от тях?

Мадам беше права — и преди беше казвала на Емили тези неща. Емили обаче не разбираше какво се искаше от нея. Казваше онова, което виждаше. Какво друго можеше да направи?

— Може ли да ми дадете пример? — попита тя учителката.

Мадам нямаше тази възможност. Друг учител се появи на вратата и каза бързо:

— Бихте ли дошли с мен? Става въпрос за Мартин Купър…

— Разбира се — мадам се изправи веднага. — Съжалявам, Емили, трябва да вървя.

Емили нямаше нужда от повече пояснения, сещаше се какво ставаше в другата класна стая. Кльощавият Мартин Купър имаше дарба, от която само той можеше да се възползва. Ако някой го дразнеше (а това се случваше често, тъй като приличаше на хленчещ дребосък), той меко казано полудяваше. Мършавото му тяло внезапно придобиваше почти свръхчовешка сила и ставаше агресивен. Само мадам можеше да го успокои.

Да, Джена беше права — мадам разбираше специалните ученици. За разлика от повечето родители, тя приемаше дарбите им и вярваше в техните способности. За лош късмет на Емили обаче, дарбите на другите обсебваха по-голямата част от времето на мадам.

Кен го тормозеха гласовете на мъртви хора и той не можеше да ги контролира. Емили често се чудеше как ли беше развил такава необичайна дарба. Той почти не говореше за нея, само се оплакваше, че мъртвите се опитват да говорят с него. Определено не му харесваше и мадам имаше специално отношение към него.

Чарлс, също като Мартин, имаше дарбата да създава големи проблеми и изискваше непосредственото внимание на мадам. Той не можеше да движи краката си (беше парализиран от раждането си), но някак си беше развил телекинеза — можеше да мести предмети само със съзнанието си. И ако беше в лошо настроение, което се случваше често, използваше дарбата си за разрушителни цели.

Аманда можеше да се вмъква в телата на други хора. Изпиташе ли съжаление към някого, тя се превръщаше в него. Трейси, чието тяло две седмици беше притежание на Аманда, твърдеше, че именно затова Аманда се държеше толкова лошо с хората — не можеше да си позволи да съчувства на някого.

Само Сара не търсеше често вниманието на мадам. Това беше любопитно, защото тя притежаваше най-силната дарба — можеше да накара хората да направят каквото тя поиска. Поне така им бяха казали. Трудно беше за вярване, предвид колко добра и спокойна беше Сара. Не бяха виждали дарбата й в действие, защото Сара отказваше да я използва. Поради тази причина мадам не я следеше отблизо. Все пак дарбата на Сара беше факт и мадам смяташе, че е много любопитна.

А какво можеше да прави Емили? Имаше видения, които понякога се сбъдваха, понякога не. Не беше нещо, което можеше да впечатли мадам.