Читать «Диамантената карта» онлайн - страница 2

Варлам Шаламов

— И ето че сега, през 1930 година, сме тук. Ето ги пещите — Уилямсън посочи някъде надясно, но освен буйна зеленина не видях нищо друго. — А това е заводът.

Пред нас се простираше обширна плитка клисура, падина, обрасла с млада гора. В средата на клисурата имаше някаква гърбица, която смътно напомняше останките на разрушена сграда. Тайгата бе покрила руините на завода и на прекършения комин, като на скален зъбер, беше кацнал сивокафяв ястреб.

— За да го видиш, трябва да знаеш, че тук е имало завод — обади се Уилямсън. — Завод без хора. Бива си го. Само за двадесет години. Двадесет поколения треви: див праз, острица, върбовка… И цивилизацията я няма. А на заводския комин е кацнал ястреб.

— При хората този път е много по-дълъг — казах аз.

— Много по-къс — поправи ме Уилямсън… — Нужни са по-малко човешки поколения.

И без да почука, той отвори вратата на най-близката къща.

Зад една грубо скована, рендосана, измита до блясък маса седеше огромен старец със сребристи коси, облечен с едновремешен черен редингот, с очила със златни рамки. Болните му от подагра синкави пръсти стискаха дебела, подвързана с тъмна кожа книга със сребърни закопчалки. Гледаше ни спокойно със сините си, изпъстрени с червени старчески жилки очи.

— Здравейте, Иван Степанович — каза Уилямсън, като се приближи. — Ето, доведох ви гост.

Поклоних се.

— Още ли чоплите — изхриптя старецът със златните очила. — Празна, празна работа е тая. Бих ви почерпил с чай, но всички са по работа. Женорята и дечурлигата берат горски плодове, синовете са на лов. Затуй — ще прощавате. За мен това време е по-специално — и Иван Степанович почука с пръст по дебелата книга. — Впрочем не ми пречите.

Закопчалката щракна и книгата се отвори.

— Каква е тази книга? — попитах неволно.

— Библията, сине. Вече двадесет години не държа други книги у дома… По ми е лесно да слушам, отколкото да чета — очите ми отслабнаха.

Поех Библията. Иван Степанович се усмихна. Книгата беше на френски.

— Не мога да чета на френски.

— Именно — рече Иван Степанович и шумно запрелиства страниците.

Излязохме.

— Кой е този човек? — попитах Уилямсън.

— Счетоводител, отправил предизвикателство към целия свят. Казва се Иван Степанович Бугреев, обявил война на цивилизацията. Той е единственият, останал в този затънтен свят след дванадесета година. Бил е главен счетоводител при белгийците. Толкова бил потресен от унищожаването на заводите, че станал последовател на Русо. Видяхте ли го какъв е патриарх? Мисля, че е около седемдесетгодишен. Има осем сина. И нито една дъщеря. Старата му жена е също тук. И внуците. Децата му са грамотни. Успели да завършат училище. Ала на внуците старецът не разрешава да учат четмо и писмо. Риболов, лов, работа в зеленчуковата градина, на пчелина и френската библия в преразказ на дядо им — това е техният живот. На около четиридесет километра оттук има селище, училище, магазин. Все гледам да му угаждам — разправят, че пазел подземната карта на тия места, останала от белгийските проучвания. Може и да е вярно. Че са проучвали, проучвали са — лично съм виждал в тайгата стари изкопи. Ала старецът не дава картата. Не иска да ни спести труда. Ще трябва да минем без нея.