Читать «Диамантен меч, дървен меч» онлайн - страница 552

- Аз бих казал същото - рече чернокосият. - Но и бих добавил... Мерлин, дълго време те смятах за средоточие на злото. Признавам, че сбърках, животът го доказа. Ти победи, велики! Ти намери сили да направиш онова, за което аз в своето време не бих намерил кураж... Това е.

- Хайде да го заравяме - глухо каза ниският.

С усилие спуснаха ковчега в гроба и без да бързат, натрупаха пръстта на хълмче. Тъкмо приключваха, когато ниският изведнъж рязко се изправи.

- Я виж кой идва!

Гигантът се озърна.

На ръба на кратера имаше още един странник. Бе среден на ръст, с тесни рамене, облечен в сиво парцаливо наметало и обикновени сандали на босо, прекалено неподходящи за настъпилата вече зима, с които пристъпваше по овъглената земя.

- Ама че работа - тихо измърмори гигантът и извика по-високо към новопристигналия: - Какво става, братко? Ще има ли малко бой или как?

- Ще има! - последва отговор. - Но този свят няма да му го дам!

Разломът изхлипа, а може би изръмжа... Плиснаха белезникави пръски, които се превръщаха в твари, но вятърът ги върна обратно в избълвалото ги гърло. Сивите облаци в небето се завихриха във въртоп, който послушно следваше човека със сандалите.

Двамата гробари наежено чакаха.

Облаците изчистиха небето - бе черно и обсипано със звезди.

- Ще ми се да зная къде е дянал слънцето... - измърмори гигантът, като взе да навива ръкави като за юмручна схватка.

Човекът със сандалите се усмихна леко и с укор. Не спираше.

- Пророчествата не се изпълниха! - подвикна му ниският. - Пукни се от яд! Няма какво да правиш тук! Махай се, докато не сме те почнали... Втори Разлом ще се пръкне, кълна се в Замъка на всички Древни, който вече не съществува!

Странникът пак нищо не отговори. Но отново се усмихна -скръбно, меко, разбиращо.

Спря над гроба. И протегна ръка.

С нея направи знака на скосения кръст на вярващите в Спасителя. Премигна, сякаш сдържаше сълзите си. А после бавно се отдалечи, без да се обърне.

Двамата гробари мълчаха изумени.

- Ама той - накрая издиша гигантът. - Той...

- Той го благослови...

Гигантът и ниският изпроводиха с поглед странника в сиво, докато онзи не се скри зад гребена на кратера. Сетне великанът се обърна към другаря си.

- Знаеш ли, мисля си...

- Не - поклати глава ниският. - Нека бъде обикновен скосен кръст.

- Добре - въздъхна чернокосия. - Както кажеш.

Те стояха и замислено гледаха гроба, подпрени на лопатите си като обикновени гробари, уморени от цял ден копане на градското гробище.

- Между другото - обади се накрая ниският. - Все се каня да попитам, братко... Поради що заточи Мерлин? Нали ти беше?

- Аз? Да съм го заточвал? - искрено се изуми великанът. -Стига бе, братко! И наум не ми е идвало. Аз тъкмо теб щях да питам, защо...

Двамата се втренчиха един в друг - озадачени. А после в един глас промърмориха:

- Щом не си ти... тогава - кой?