Читать «Джон Фаулз и трагедията на руския либерализъм» онлайн - страница 2

Този поглед към света от дълбините на съветското съзнание понякога се редува с изглед отвън — като най-добър пример за това служи статията на Александър Генис „Совок“. Всъщност герои на Генис са именно съседите му от рубриката „Стил на живота“ в „Независимая газета“. Анализирайки историята на зараждането на термина „совок“ и различните смислови нива на тази дума, Генис мимоходом се докосва до една много интересна тема — метафизичният аспект на совковостта.

„Освободени от пазарните закони — пише той, — интелигентите живееха в измислен, илюзорен свят. Външната реалност, приемайки облика на постовия милиционер, само рядко надничаше в редакцията, живееща по законите на «Играта на стъклени перли». Тук се раждаха странни, неясни, езотерични феномени, които нямаха аналог в другия, реалния свят.“

Александър Генис често използва такива изрази като „истински живот“, „реалност“, „истински свят“, което прави разсъжденията му твърде забавни. Излиза, че той се отличава от „совките“, така подробно описани в статията му, само по онзи набор от халюцинации, които самият той приема за реалност.

Ако разбираме думата „совок“ не като социална характеристика или ориентация на душата, то „совок“ е съществувал винаги. Най-типичният совок — това е Василий Лоханкин, особено ако заменим държаната от него подшивка на „Нива“ с „Архипелаг ГУЛАГ“. Класическите совки са Гаев и Раневская от „Вишнева градина“, които не издържат, както казват сега, сблъсъка с пазара. Само че какво общо има пазарът? Опитайте се да отгатнете откъде е взет следният цитат: „Като отпътувах от Москва и минавах през нея, аз с особена острота усетих онова, което усещах отдавна: до каква степен съм човек от друго време и век, колко съм чужд на всичките нейни «мутри» и всичките тези нови твари, които летят по улиците с автомобили!“

Това не е от последната страница на „Независимая газета“. Това е от „Скучната пролет на Иван Бунин“, написана в Приморските Алпи през 1923 година. Тук има дори текстуално съвпадение с Фаулз, чиято героиня ненавижда „новата класа“ именно „с всичките й автомобили“. Само че героят на Бунин нарича тази нова класа „нови твари“ и има предвид червените комисари. Още един „совок“ — това е Холдън Колфийлд от романа на Селинджър, който се измъчва с неясни въпроси, вместо с ослепителна усмивка да продава банани на някоя станция на нюйоркското метро. Между другото и той, кой знае защо, споменава нещо за автомобилите, говорейки за „гнусните типове… които знаят само да се хвалят колко мили могат да изминат с тъпата си кола само с един галон гориво…“

Миранда и приятелите й от романа на Фаулз, совките на Александър Генис, Васисуалий Лоханкин и Холдън Колфийлд — това са явления с една и съща природа, но с различно качество. „Совок“ изобщо не е съветски или постсъветски феномен. Това е просто човек, който не приема борбата за пари или социален статус като цел в живота. Той с гнусливо недоверие се взира в суетата на света зад прозореца, не иска да стане част от него и, колкото и смешно да звучи в случая с Васисуалий Лоханкин, живее за духа, макар и не задължително за истината. Такива странни мутанти са съществували във всички времена, но са били изключения. В Русия това задълго стана правило. Съветският свят беше толкова подчертано абсурден и обмислено нелеп, че да го приеме за окончателна реалност не би могъл дори и някой пациент на психиатрична клиника. И се получи така, че у жителите на Русия, дори без задължително да са интелигенти, автоматично — без всякакво тяхно желание и участие — възникна излишен, нефункционален психичен етаж, онова допълнително пространство за осъзнаване на себе си и света, което в естествено развиващите се общества е достъпно само за малцина. За живот по закона на играта на стъклени перли е нужна Касталия. Русия от близкото минало беше тъкмо един огромен сюрреалистичен манастир, чиито обитатели стояха не пред проблема за социалното оживяване, а пред лицето на вечните духовни въпроси, зададени в уродливо-пародийна форма. „Совок“ влачеше дните си много далеч от нормалния живот, но затова пък близко до Бога, присъствието на който той не забелязваше. Живеейки в най-близкото до Едем бунище, совките заливаха с портвайн принудително отворените си духовни очи, докато не почнаха да ги гонят от вишневата градина, заповядвайки им да изкарват хляба си с пот на челото.