Читать «Джиновете» онлайн

Виктор Юго

Джиновете

И както в есенния свод студен

се точат жеравите с жалби клети,

тъй стенещите духове пред мен

се носеха, от бурята подети.

Данте

                                                        Спят кеят,                                                         градът —                                                         немеят                                                         и спят.                                                         Спят хора…                                                         В простора —                                                         умора                                                         до смърт.                                                 Спи стаена                                                 пустошта,                                                 но простена                                                 в миг нощта.                                                 Тъй душата                                                 в жар се мята                                                 в самотата…                                                 Самота!                                         И заклокочи                                         морето пак —                                         джудже изскочи                                         май в тоя мрак                                         и със звънчета,                                         душа проклета,                                         подскача, крета                                         от крак на крак.                                 И тая шир смълчана,                                 безлюдна, дива шир                                 ехти като камбана                                 в прокълнат манастир —                                 тъй с ропот глух тълпите                                 се вдигат и в тъмите                                 прииждат на вълни те                                 и плискат се безспир.                         Боже мой… Те пак са тука —                         джиновете! Адски мрак!                         Скърца стълбата и пука,                         гъне се под моя крак.                         Лампата в ръката гасне,                         сянката ми страшно расне                         и със скокове ужасни                         скача до тавана чак.                 Помита тяхната вихрушка                 по пътя всичко с рев и вой                 и паркът гол и сух се люшка                 и пука като в огън той.                 И сборището им крилато,                 огромно тежкокрило ято,                 е облак с мълния, която                 ще сцепи нощния покой.         Наблизо са! Но ние в тая къща         на скрито сме, макар да сме сами.         Ужасен вой! О, армия могъща         от зли вампири, дракони, лами.         Скрипти на покрива гредата яка         и като сламка гъне се, и в мрака         вън хлопа портата и адски трака,         и още малко — ще се разломи! О, адски стонове, ридания, ръмжене! Кошмарният рояк, от вихъра подбран, ще рухне, о, небе, над моя дом… Край мене стените се тресат под черната им сган; и къщата крещи, подскача и се мята, и нещо мощно я изскубва от земята, и аз я виждам как се носи над полята като изсъхнал лист, от вятъра отвян.         Пророче, протегни десница свята,         от демоните зли ме заслони,         прострян в прахта, тамян до небесата         ще ти кадя до сетните си дни!         Стори така, да устои вратата,         безсилно ятото им да се мята         и да си счупат ноктите, крилата         в решетките и яките стени!                 Отминаха… О, зла кохорта!                 Изчезнаха и вече с яд                 не тропат вън по мойта порта,                 стопи се хилядната рат.                 Но още звекът на окови                 тресе дома ми из основи                 и стенат дъбове сурови                 отсреща там, на оня скат!                         Някъде те още махат                         в непрогледните мъгли,                         но е тъй безшумен махът,                         че се питаш ти — дали                         пак щурци не заскриптяха                         песента си тиха, плаха,                         или по желязна стряха                         дъжд неспирно ромоли?                                 Долитат звуци слаби,                                 неясен шум и звън —                                 пастирите араби                                 тъй свирят с рог отвън                                 пред шатрата в полето                                 и от мечти обзето,                                 сънува пак детето,                                 сънува златен сън.                                         Деца на мрака                                         и на смъртта,                                         изчезват сякаш                                         във вечността;                                         така вълните —                                         глух шум в тъмите —                                         ще доловите                                         навън в нощта.                                                 Но прибоя                                                 премалял                                                 секва своя                                                 ропот вял —                                                 не жена ли                                                 с вопли вяли                                                 спря да жали                                                 по умрял?                                                         Тъмите                                                         мълчат.                                                         Томи те                                                         сънят,                                                         пулсира                                                         всемира…                                                         Замира                                                         шумът.

[28] август 1828